Недостатъчно мъртъв - Страница 122

122

— Кога ще ми кажеш за какво става дума? — настоя Бетани.

— Просто карай подире й. На прилично разстояние.

* * *

Милиардерът на време се разтревожи от фаровете точно подире си. Дали пък тази кола не го следеше? Полицейска кола? Светофарът светна зелено и той даде газ, придържайки се строго под ограничението от 30 мили в час. За негово облекчение колата зад него не помръдна, а после тръгна много бавно.

Нареди се зад него на другия светофар на кръстовището с „Олд Шорхем Роуд“. Беше спряла точно под един осветителен стълб и той видя, че е някакво скапано пежо 206. Определено не беше полицейска кола. Просто някаква уличница, която си возеше некадърника. Нямаше грижи.

Пет минути по-късно спря в улицата до дома на Клео Мори и паркира до нацвъканото с курешки волво. Изкара приуса си от мястото за паркиране, после вкара там мориса. Идеално! Кучката нямаше никаква причина да заподозре нищо.

* * *

Застанал в горната част на улицата, скрит в сенките, Скункс наблюдаваше маневрата с интерес. Нямаше представа защо я прави. Нито пък защо жената толкова дълго време бърника из мориса, докато приусът беше паркиран така, че задръстваше улицата.

После жената излезе от колата и той видя, че е сгрешил. Беше един тип с брада. Скункс го проследи с поглед как влезе в приуса и замина. После се върна в пежото, паркирано малко встрани, и се обади на полицай Пол Пакър.

— Здрасти, приятел! — каза Пакър. — Какво става?

— Намерих колата.

— Добре. Аз имам малък проблем за няколко часа… извикаха ме да свърша нещо. Можеш ли да изчакаш?

— Колко дълго?

— Максимум няколко часа.

Скункс погледна часовника на пежото. Беше десет и петдесет.

— Не повече — каза. — Не мога да чакам повече от това.

— Кажи ми къде е. Аз ще се оправя.

Скункс му каза къде се намира. После затвори и се обърна към Бетани.

— Сваляй гащите.

— Изобщо не нося такива! — каза тя.

100

Грейс погледна часовника си. Единайсет и седем минути. После погледна скоростомера. Караха с постоянна скорост от 135 мили в час. Покрай тях струяха светлини, а мракът се втурваше насреща им. Грейс наблюдаваше колите пред тях, като се опитваше да предпази Глен от неприятности. С приближаването до всяка кола се опитваше да определи дали е полицейска. Беше трудно, защото имаше много неозначени патрулни коли в този отрязък на пътя, но той познаваше някои издайнически признаци, които да търси — двама души в кола, последен модел на четириместно возило, и външна антена бяха най-сигурните сред тях. Знаеше и това, че късно през нощта нямаше много такива коли — тогава предпочитаха означените коли и видимото полицейско присъствие.

Щеше да му се наложи да задейства някои връзки, което не беше лесна задача при все по-изостреното внимание на обществеността, за да попречи да глобят Брансън и да му отнемат точки от талона заради четирите камери, които ги бяха снимали два пъти на излизане от Лондон. Четири камери по три точки всяка — може дори и повече, заради скоростта, с която преминаха покрай някои от тях. Минимум дванайсет точки от талона. Незабавна забрана.

Той се усмихна на мисълта, като си представи как щеше да протестира приятелят му.

— Какво смешно има? — попита Брансън, повишавайки глас, за да надвика рап песента на Буба Спаркс, която беше надута до максимум по радиото. — На какво се хилиш?

Грейс търпеше шума, защото Глен му беше казал, че музиката го отвеждала в зоната за бързо каране.

— На моя живот — отвърна Грейс.

Бяха изминали осем минути. Отдавна бяха отминали кръстовище 8 и всеки момент щяха да стигнат до кръстовище 9. Той огледа тъмния път напред.

— Твоят живот ли? Мислех си, че животът ти е тъжен. Не знаех, че е комедия.

— Просто карай! Имах едно от онези… как им викахте?… преживявания в близост до смъртта. Когато целият живот преминава пред очите ти. Така е, откакто напуснахме Нотинг Хил.

Отпред изникна големият синьо-бял знак на отклонението за летище „Гатуик“ и табелата на кръстовище 9. Те префучаха покрай тях. Малко по-напред в далечината Грейс различи силуета на надлеза през шосето.

Трийсет секунди по-късно минаха под него и Грейс премести поглед от часовника си върху скоростомера.

— Добре, вече можеш да намалиш!

— Няма начин!

Песента на Буба Спаркс свърши за облекчение на Грейс. Той се наведе да намали звука, но Брансън запротестира.

— Следващото парче е на Моб Дийп, човече. Той е недостъпен за теб, ама е моят вид музика.

— Ако не намалиш, ще намеря по радиото Клиф Ричард! — заплаши Грейс.

Брансън намали съвсем малко, клатейки глава.

За момент Грейс изключи Брансън и музиката му и се съсредоточи върху малко умствена аритметика. Току-що бяха изминали над двайсет и осем мили от сградата с апартамента на Бишоп в Уестборн Гроув, Нотинг Хил, част от които прекосиха през застроени градски площи, а други изминаха по шосе с две платна и по магистрала.

Имаше няколко различни маршрута, по които би могъл да тръгне Бишоп, и анализът на попътните камери за превишена скорост и камерите за наблюдение може би по-късно щяха да разкрият кой от тях е избрал. Движението от Лондон беше натоварено и Грейс знаеше, че в различни дни и по различно време човек можеше да има или да няма късмет.

Тази вечер бяха изминали разстоянието за трийсет и шест минути. При законно позволени скорости пътуването щеше да отнеме близо час. Брансън наистина караше като вятър и беше направо чудо, че никъде не ги спряха. Едно по-слабо движение и по-различен маршрут предполагаха икономия от още пет до десет минути. Което означаваше, че Бишоп може би беше изминал разстоянието за двайсет и шест минути.

122