Недостатъчно мъртъв - Страница 142

К оглавлению

142

— Нали няма друга външна врата?

— Не и от последния път, когато проверявах.

— Ще дойда възможно най-бързо.

— Постарай се! — изфъфли тя и затвори.

— Дадоха ти много добър съвет — каза един глас зад гърба й.

115

Вените на Клео като че ли се наляха с ледена вода. Тя се обърна ужасена.

На сантиметри зад нея стоеше висока фигура с раздвоен чук за вадене на гвоздеи. Беше облечена от главата до петите в маслиненозелен защитен костюм, който смърдеше на пластмаса, латексови ръкавици и противогаз. Изобщо не можеше да види лицето му. Взираше се в две кръгли, тъмни стъкла, монтирани в свободно прилепващия сив материал, с черен метален филтър отдолу като зурла. Приличаше на мутант, на злобно насекомо.

През стъклата различаваше с мъка очите. Това не бяха очите на Ричард. Не бяха очи, които познаваше.

Боса и с чувството, че е абсолютно беззащитна, тя направи крачка назад, изтрезняла на мига, разтреперана, с писък, заседнал дълбоко в гърдите й. Направи още една крачка назад, опитвайки се отчаяно да мисли разумно, но мозъкът й даваше накъсо. Гърбът й се опря във вратата, притисна се в нея, като се чудеше щеше ли да й стигне време да я отвори и да извика за помощ.

Само че току-що беше сложила проклетата верига, нали?

— Не мърдай и няма да те нараня — каза той с приглушен глас като на далек.

Как ли пък не — помисли си тя. — Застанал си в къщата ми с чук в ръка и нямаш намерение да ме нараняваш.

— Кой… кой… кой? — думите изригнаха от устата й като струи във висок регистър. Очите й диво прескачаха от маниака пред нея към пода и стените в търсене на оръжие. После осъзна, че все още държи мобилния си телефон. На него имаше копче за интерком, което тя беше натискала няколко пъти погрешка и което караше деривата в стаята й да звъни като луд. Опитвайки се отчаяно да си спомни къде беше копчето, тя натисна тайно. Нищо не се случи.

— Имаше късмет да се отървеш с колата, нали, кучко? — дълбокият приглушен глас беше жлъчен.

— Кой… кой… — тресеше се толкова силно, с нерви, свити вътре на възли, които стягаха гърлото й като с въже всеки път, когато се опитваше да проговори.

Натисна второ копче. Веднага над тях се чу пронизителен звън. Той вдигна лице към тавана, разсеял се само за миг.

И в този миг Клео скочи и го удари отстрани по главата с всичка сила с телефона. Чу се едно „прас“. Чу го как изгрухтя от шок и болка и го видя да залита настрани, като за миг си помисли, че ще падне. Чукът падна от ръката му и изтрака върху дъбовия под.

* * *

Вътре от това нещо се виждаше лошо, осъзна милиардерът на време, като се дръпна рязко. Беше грешка. Липсваше му периферно зрение. Не виждаше проклетия чук. Виждаше само кучката с вдигната ръка, стиснала счупения си телефон. После тя се хвърли към пода и тогава той видя чука да просветва точно пред нея.

О, не, няма да можеш!

Той се хвърли към десния й крак, хвана босия й глезен, който стърчеше от джинсите, и го дръпна назад, като я усети как се извива, силна, жилава, бореща се като голяма риба. Видя чука и отново го изгуби от поглед. После внезапно зърна проблясък от стомана пред лицето си и остра болка в лявото рамо.

Беше го цапардосала.

Той пусна крака й, претърколи се напред, хвана кичур от дългата й руса коса и дръпна силно към себе си. Кучката зави от болка, препъна се, после се обърна, опитвайки се да се освободи. Той затегли още по-силно, като дръпна главата й толкова назад, че за миг си помисли, че й е счупил врата. Тя отново зави от болка и гняв, като се изви с лице към него. Той я удари с глава в слепоочието. Видя как чукът се върти по пода. Опита се да легне върху нея, като продължаваше да не вижда периферно, а после усети мъчителна болка в лявата китка. Кучката беше забила зъби в него.

Той замахна с дясната си ръка, удари я някъде по тялото, замахна отново, опитвайки се отчаяно да отскубне ръката си от зъбите й. Удари отново. И отново, като сам крещеше от болка.

Рой! — помисли си тя отчаяно, забивайки зъби още по-дълбоко, още по-дълбоко, опитвайки се да отхапе проклетата му ръка. — Моля ти се, ела, Рой! О, Божичко, ти беше на телефона. Да беше останал още само една секунда. Една секунда…

Усети удар върху лявата си гърда. После отстрани по лицето. После той хвана ухото й и го заизвива, извива, извива. Господи, болката беше непоносима. Щеше да й откъсне ухото!

Тя извика, пусна ръката му, изтърколи се настрани колкото можеше по-бързо в опит да стигне до чука.

Изведнъж глезенът й беше стиснат като в менгеме. Той я дръпна рязко назад и я повлече с лице по пода. Тя се опита да му се противопостави, после към лицето й се втурна една сянка, тя усети рязко, заслепяващо, агонизиращо хрущене и падна по гръб, като видя замаяно как лампите на тавана просветнаха край нея, излизайки от фокус.

Забеляза, че той отново е докопал чука, застанал на едно коляно, приклекнал, изправящ се на крака. Нямаше да се даде на това влечуго, нямаше да умре, не и в дома си, нямаше да позволи да я убие един луд с чук. Не и сега, най-вече не сега, не и в момента, когато животът й най-сетне влизаше в релси, когато беше толкова влюбена…

Оръжие.

Трябваше да има някакво оръжие в стаята.

Бутилката от вино на пода до дивана.

Той вече беше станал на крака.

Тя беше до шкафовете с книги. Издърпа една книга с твърда подвързия и я запрати по него. Не го уцели. Измъкна втора — дебел сборник на Конан Дойл, като с едно движение застана на колене и я запрати по него. Книгата го удари в гърдите, като го накара да залитне назад няколко стъпки, но продължи да държи чука. Да се приближава към нея.

142