Недостатъчно мъртъв - Страница 23

Сега Дарън постави метален поднос на крачета над глезените на Кати, който обкрачваше краката й на масата. Като взе касапски нож с дълго острие, патоложката натисна мозъка на няколко места с пръсти, като се взираше внимателно в него. После с ножа отряза тънко парче от единия край, като че ли режеше бутче за неделния обяд.

В този миг мобилният телефон на Грейс иззвъня.

Той се отдръпна, за да отговори.

— Рой Грейс — каза.

Отново беше Линда Бъкли.

— Ало, Рой — каза тя. — Брайън Бишоп току-що се върна. Позвъних и отмених тревогата заради него.

— Къде, по дяволите, е бил?

— Каза, че излязъл да глътне въздух.

Излизайки от стаята в коридора, Грейс каза:

— Как ли не. Свържи се с екипа на камерите за наблюдение и виж какво са видели около този хотел през последните няколко часа.

— Веднага ще го направя. Кога ще сте готови да го доведа да види тялото?

— Не веднага. След около три-четири часа… ще ти се обадя.

Щом затвори, телефонът му отново иззвъня. Не позна номера — дълга върволица от цифри, които започваха с 49, което означаваше, че му се обаждаха от чужбина. Той прие разговора.

— Рой! — каза един глас, който той позна начаса. Беше старият му приятел и колега Дик Поуп. Някога Дик и съпругата му Лесли бяха най-добрите им приятели. Но после Дик го преместиха в Хастингс и оттогава Грейс не ги виждаше често.

— Дик! Радвам се да те чуя. Къде сте?

В гласа на приятеля му се промъкна моментно колебание.

— Рой, ние сме в Мюнхен. На автомобилна ваканция. Проверяваме баварската бира!

— Звучи ми добре! — каза Грейс, притеснен от колебанието, като че ли имаше нещо, което приятелят му не искаше да каже.

— Рой… виж… може и нищо да не значи. Не искам да ти… знаеш ли, да те разстройвам или нещо такова. Но с Лесли смятаме, че видяхме Санди.

18

Телефонът на Скункс звънеше отново. Той се събуди, като трепереше и се потеше едновременно. Господи, тук беше горещо. Дрехите му — парцаливата тениска и долните гащи, с които спеше — и чаршафите на леглото бяха прогизнали от пот. От него се стичаше вода.

„Биийп-биийп-биийп.“

Някъде от зловонния мрак в дъното на караваната се провикна гласът на ливърпулеца:

— Ш’бано нещо. Затвори ш’баното нещо, за Бога, щот’ ша го метна през ш’бания прозорец!

Скункс осъзна внезапно, че не звънеше телефонът, който беше откраднал снощи. Беше ваучерният му телефон. Неговият бизнес телефон! Къде, по дяволите, го беше забутал?

Скочи бързо и изкрещя в отговор:

— Кат’ не ти харесва, разкарай се от караваната ми!

После се огледа на пода, откри долнището на ветрозащитния си костюм, порови в джоба и извади малкия зелен мобилен телефон.

— Да? — каза.

В следващия миг вече се оглеждаше за химикалка и късче хартия. И двете бяха в горнището на ветроустойчивото яке, където, по дяволите, и да беше то. После осъзна, че беше спал върху него, като го използваше вместо възглавница. Извади тъничка скапана химикалка с пукнат цилиндър и парче разкъсана, влажна разграфена хартия и ги сложи на работния плот. С ръка, която трепереше толкова силно, че едва смогваше да пише, той успя с неравен почерк да запише подробностите и затвори телефона.

Добра работа. Пари. Кинти! Мучо!

И карантиите днес му бяха наред. Нямаше ги болезнените спазми и диарията, които го измъчваха с дни — във всеки случай още не. Устата му беше пресъхнала, отчаяно му се пиеше вода. С олекнала и замаяна глава той отиде до мивката, после, след като се хвана за работния плот, за да запази равновесие, пусна чешмата. Но видя, че вече беше отворена и цялото съдържание на резервоара беше изтекло. Мамка му!

— Кой е оставил шибаната чешма да тече цяла нощ? Хей? Кой? — изкрещя той.

— Кротко, мой човек! — отвърна му един глас.

— Ще те укротя аз теб!

Той отново разтвори пердетата и замига при внезапното нахлуване на ослепителната светлина на ранния следобед. Отвън в парка видя жена, която държеше ръчичката на дете, седнало на триколесен велосипед. Около тях тичаше проскубано куче и душеше сухата трева, там където преди няколко дни беше опънато шапитото на цирка. После обърна очи към вътрешността на автокараваната. Едно трето търколено тяло, което не беше забелязал снощи, се размърда. Не можеше да направи нищо с тях сега, можеше само да се надява, че ще са се измели на майната си, когато се върнеше. Обикновено така правеха.

След това чу почти ритмично „скръц-скръц-скръц“ и видя хамстера си Ал с премазаната лапичка, поставена в шина от ветеринаря, да продължава да върти лъскавата си хромирана въртележка с потрепващи мустаци.

— Човече, не се ли изморяваш? — попита го Скункс, като приближи лице до решетките на клетката, но не твърде близо, Ал го беше ухапал веднъж. Всъщност два пъти.

Беше открил зверчето, зарязано в клетката, захвърлена от някакво безсърдечно копеле на купчина крайпътен боклук. Видя, че лапичката му беше премазана и се опита да я оправи, но то го ухапа като награда за усилията му. После още веднъж се беше опитал да го погали през решетката и то отново го ухапа. В други дни обаче можеше да отвори вратата на клетката и животинчето изскачаше на дланта му и седеше там доволно по час и повече, като само го насираше от време на време.

Той навлече сивото долнище на ветрозащитния костюм марка „Адидас“ и горнището с качулката, които беше откраднал от супермаркета ASDA в крайморската част и чисто новите маратонки „Асикс“ в синьо и бяло, които мереше и с които избяга от магазина в Кемп Таун, грабна една торбичка от супермаркетите „Уейтроуз“, където държеше инструментите си и където пусна и мобилния телефон от откраднатата вчера кола. Отвори вратата на караваната, извика „Искам да сте се омели, когато се върна!“ и излезе в изгарящата безоблачна жега на Левъл — дългата, тясна ивица парк в центъра на Брайтън и Хоув. Градът, който на шега — но и не чак дотам на шега — наричаше своя офис.