Недостатъчно мъртъв - Страница 29

— Да-а. Окей. Къде ще се срещнем?

Пласьорът, когото познаваше само като Джо, му даде инструкции.

Скункс излезе от кабината с чувството, че слънцето му подпалва главата, и прекоси в задръстването уличните платна на „Марлборо Плейс“, точно пред кръчмата, където понякога си купуваше „екстази“ нощем в мъжката тоалетна. Може би ако всичко минеше добре, щяха да му останат пари да си купи малко и тази вечер.

После сви надясно по „Норт Роуд“ — дълга, шумна, еднопосочна улица, която се изкачваше стръмно нагоре. Долната й част беше гнусна, но от средата, точно след магазина на „Старбъкс“, започваше най-модната част на Брайтън.

Районът на Норт Лейн представляваше плетеница от тесни улици, които прехвърляха по-голямата част от хълма и слизаха надолу на изток от гарата. Зад всеки ъгъл човек се натъкваше на подредени на паважа антични мраморни камини, закачалки с екстравагантни дрехи или редица еднотипни вилички близнаци във викториански стил, строени за железопътните работници в XIX век, а сега модни градски къщи. Или пък попадаше на подновената фасада на стара фабрика, превърната днес в шикозни градски мезонети.

Краткото изкачване по хълма се видя трудно на Скункс. Имаше време, когато хвърчеше по-бърз и от вятъра, когато уверено можеше да грабне чанта или стока от магазина, но сега всяко физическо усилие бързо го изтощаваше, освен в часовете, когато току-що си беше взел дозата или когато беше на стимуланти. Никой не му обърна внимание освен двама цивилни полицаи, седнали на една маса в претъпкания „Старбъкс“, с добър изглед през витрината за онова, което ставаше на улицата.

Мърляво облечени, и двамата можеха да минат за студенти, които ближат кафетата си възможно най-дълго. Единият, по-нисък и набит, с бръсната глава и козя брадичка, носеше черна тениска и разпрани джинси; вторият, по-висок, с рядка косица, беше с размъкната риза върху военни камуфлажни панталони. Те познаваха повечето отрепки на Брайтън лице в лице, а физиономията на Скункс висеше на стената в Брайтънската централа наред с още четирийсетина редовни нарушители още откакто двамата постъпиха в полицията.

За по-голямата част от населението на Брайтън и Хоув Скункс беше почти невидим. Облечен така, както се обличаше още от пубертета, в измачкано найлоново ветроустойчиво яке с качулка върху опърпана оранжева тениска, долнище на анцуг и маратонки, с ръце в джобовете, прегърбен напред, той се сливаше с града като хамелеон. Това беше униформата на неговата банда УБК — „Уел Биг Крю“ — съперничка на отдавна установилата се ТМК — „Тийм Масив Крю“. Те не бяха толкова зли, колкото ТМК, чийто обред за посвещение твърдяха, че включвал или побой над ченге, или изнасилване или намушкване с нож на невинен минувач, но УБК обичаше да си придава страховит вид. Висяха по моловете с вдигнати качулки, крадяха всичко, което им беше подръка, пребиваха всеки, който беше достатъчно глупав да остане сам, и харчеха парите предимно за алкохол и наркотици. Сега вече беше твърде стар за бандата, те бяха предимно пубертетчета, но все още носеше дрехите, защото му харесваше чувството някъде да принадлежи.

Главата на Скункс беше обръсната — от Бетани, всеки път, когато идваше, — а една тясна, неравна ивица косми се спускаше от средата на долната му устна до основата на брадичката. На Бетани й харесваше, казваше, че го правела мистериозен, особено с моравите слънчеви очила.

Но той не се оглеждаше много-много в огледалата. Като малко момченце се зяпаше в огледалото с часове, като се опитваше да се убеди, че не е толкова грозен, колкото майка му и брат му твърдяха, че е. Сега вече не го беше грижа. Оправяше се добре с момичетата. Понякога лицето му го плашеше, беше сухо, на плюски, изпито. Като че ли опънато върху черепните кости отдолу.

Тялото му се разкапваше — нямаше нужда човек да е ядрен физик, за да проумее това. Не беше от наркотиците, а от примесите, с които ги смесваха онези мошеници доставчиците, те го унищожаваха. През повечето дни главата му се маеше, като че ли беше болен от грип, като че ли живееше живота си ту в постоянна гореща омара, ту в зимна мъгла. Паметта му беше боклук — не можеше да се концентрира достатъчно, за да изгледа един филм по телевизията от началото до края. По тялото му непрекъснато се отваряха язви. Не задържаше храната в стомаха си. Беше изгубил представа за времето. Понякога не можеше да си спомни на колко е години.

Мислеше, че е на двайсет и четири или там някъде. Искаше да пита за това брат си, когато му се обади по телефона в Австралия миналата вечер, ама не стана.

Точно брат му, с три години по-голям и една стъпка по-висок от него, пръв го нарече Скункс и на него му хареса.

Скунксовете бяха подли, неопитомяеми животни. Промъкваха се, можеха да се защитават. Не ти трябваше да се захващаш със скункс.

В пубертета се беше специализирал в крадене на коли. Установи, без дори да помисли за това, че може да ги краде с лекота. А щом се разчу, че може да свие всяка кола по желание, изведнъж откри, че има приятели. Арестуваха го два пъти — първия път го пуснаха условно и му забраниха да шофира, макар че беше твърде млад, за да има шофьорска книжка, а втория път, тъй като беше усложнил провинението си с нападение, го изпратиха в изправителен дом за малолетни за една година.

А днес следобед на това влажно късче хартия, сгънато в джоба му, имаше поръчка за кола. Ново ауди А4 кабриолет, автоматик, с нисък километраж, металик в синьо, сребристо или черно.

Той спря да си поеме дъх и изведнъж го заля тъмен неопределен страх, изсмуквайки цялата горещина на деня от тялото му, и го остави като че ли внезапно го тикнаха във фризер. Усети гъделичкане по кожата си както преди, сякаш милион термити пъплеха по нея.