Недостатъчно мъртъв - Страница 41

Когато сподели с най-близката си приятелка, първата реакция на Холи беше възбуда. Заговорническа радост. Най-хубавата тайна в света. Но после, както винаги ставаше с Холи — практично момиче, което обичаше да обмисля нещата, — излязоха наяве всички отрицателни страни.

Някъде между покупката на едно зряло авокадо, няколко екологично чисти домата, кутия готов атлантически коктейл със скариди и стигането до входната врата тя реши много твърдо, че ще прекъсне връзката си с Брайън Бишоп.

Трябваше само да изчака по-тактичен момент. Междувременно си спомни за тазсутрешното съобщение от Холи с предложение за парти утре вечер. Това би било разумно. Да отиде на парти и да прекара вечерта с хора на нейната възраст.

Апартаментът й беше на третия етаж в една доста овехтяла викторианска сграда близнак, малко на север от оживената търговска улица „Чърч Роуд“. Бравата на входната врата се беше разхлабила толкова в изгнилото дърво, че всеки можеше да я отвори с един рязък тласък, който да измъкне винтовете от дървото. Хазяинът й, дружелюбен миниатюрен иранец, вечно обещаваше да я поправи, също както обещаваше да поправи капещото клозетно казанче, но така и не правеше нищо.

Когато отвори вратата, я посрещна миризма на влажни килими, слаб мирис на китайска храна и силен мирис на наркотик. От другата страна на вратата, която водеше към апартамента на приземния етаж, долиташе бесен тътен, ритмичен басов бийт. Пощата беше пръсната върху износения килим в антрето, недокосната на мястото, където беше паднала тази сутрин. Тя коленичи и я провери. Все същите маломерни менюта за пици, оферти за летни разпродажби, обявления за концерти, застраховка на дома и цял тон други боклуци, с няколко лични писма и сметки между тях. Подредена по природа, Софи ги раздели на две купчини — едната с боклуците, а другата с истинската поща — и ги сложи на полицата. После се промъкна покрай два велосипеда, които задръстваха по-голямата част от коридора, и тръгна по оплешивяващите стъпала на стълбището. На първия етаж чу телевизора на мисис Харсент. Сочен студиен смях. Мисис Харсент беше симпатична възрастна дама на осемдесет и пет години, която — за неин късмет с тези шумни студенти под нея — беше глуха като пън.

Софи обичаше апартамента си на най-горния етаж, който макар и малък, беше светъл и с много въздух и беше приятно модернизиран от собственика с бежови килими от стена до стена, стени в кремавобяло и модерни кремави ленени завеси и щори. Тя го беше украсила с афиши в рамка на някои филми на „Блайндинг Лайт Продакшънс“ и с големи черно-бели мрачни скици на лицата на някои от любимите й звезди. Имаше скица на Джони Деп, Джордж Клуни, Брад Пит и любимата й, на Хийт Леджър, която се мъдреше на почетно място на стената срещу леглото й.

Софи включи телевизора, запрехвърля от канал на канал и намери „Американски идол“ — шоу, което наистина обичаше. С увеличен звук, отчасти за да удави звука на телевизора на мисис Харсент и отчасти за да може да го чува в бокса, тя извади бутилка новозеландско вино „Совиньон“ от хладилника, отвори я и си наля чаша. После разряза авокадото, махна костилката и я пусна в кошчето за боклук, преди да го поръси с лимонов сок.

Половин час по-късно, след освежителна баня, тя седеше подпряна на леглото си в размъкната тениска, със салатата си от авокадо и скариди и вече трета чаша от виното на скута си, като гледаше как един неприятен тип, приличащ на интелектуалец, с огромни очила, беше успял да стигне до шестдесет и четири хиляди лири стерлинги в играта „Кой иска да стане милионер?“, която тя записваше от началото на седмицата. Най-сетне, докато небето постепенно потъмняваше зад прозореца й, денят й беше започнал да се оправя.

Софи не чу как във входната врата се превъртя ключ.

33

Застанал в празната хотелска стая, Рой Грейс набра номера на мобилния телефон на Брайън Бишоп. Веднага го прехвърлиха на гласова поща. „Мистър Бишоп — каза той. — Обажда се старши детектив Грейс. Моля ви, обадете ми се веднага, след като получите съобщението.“ И си остави номера. После позвъни на Линда Бъкли долу във фоайето.

— Нашият приятел имаше ли някакъв багаж?

— Да, Рой. Пътна чанта и чанта за документи… за лаптопа.

Грейс и Брансън провериха всички чекмеджета и шкафове. Нямаше нищо. Каквото и да беше донесъл тук, Бишоп го беше взел със себе си. Грейс се обърна към дежурния управител.

— Къде е най-близката евакуационна стълба?

Мъжът, който носеше идентификационна значка с надпис „РОЛАНД РАЙТ — ДЕЖУРЕН УПРАВИТЕЛ“, ги поведе по някакъв коридор към вратата на евакуационната стълба. Грейс я отвори и погледна надолу, където металните стъпала слизаха в двор, пълен с кофи за боклук на колела. Носеше се силна миризма на готвено. Той затвори вратата, като мислеше трескаво. Защо, по дяволите, Бишоп се беше измъкнал отново? И къде е отишъл?

— Мистър Райт — каза той, — трябва да проверя дали някой е телефонирал на нашия гост Стивън Браун или пък той се е обаждал по телефона, докато е бил тук.

— Няма проблеми… можем да слезем в моя офис.

Десет минути по-късно Грейс и Бенсън седяха във фоайето на хотела с Линда Бъкли.

— Окей — каза Грейс, — търсили са го по телефона в пет и трийсет — той погледна собствения си часовник. — Приблизително преди два и половина часа. Но нямаме информация кой е бил. Той не се е обаждал от телефона на хотела. Може би е използвал мобилния си телефон… но не можем да разберем това, докато не получим разпечатките… което ще стане най-рано в понеделник, съдейки по предишния ни опит с телефонните компании. Измъкнал се е с багажа си, вероятно по евакуационната стълба, като преднамерено те е избегнал. Защо?