Недостатъчно мъртъв - Страница 46

Това беше глупаво.

37

— Как си? — попита Софи умолително. — Какво стана? Как…?

— Пробвай я — каза той рязко, като постави пакета върху подноса и пренебрегна въпросите й.

Навън в падащия мрак зави сирена, като моментално удави слабия нисък четиритактов тътен на танцовата музика, която ставаше все по-досадна.

Изумена… и притеснена от поведението му… Софи покорно развърза панделката, после надникна в кутията за подаръци. В момента виждаше само тънка опаковъчна хартия.

С крайчеца на окото си видя на телевизионния екран как Крис Тарант произнася думите: „И окончателният отговор е?“

Интелектуалният тип с големите очила кимна.

Жълти светлини замигаха около варианта „Мароко“.

Миг по-късно на екрана „Тунис“ бе обграден от мигаща зелена светлина. Веждите на Крис Тарант се вдигнаха няколко сантиметра на челото му.

Жената в инвалидната количка, която преди това изглеждаше като че ли ще я ударят с бухалка за крикет, сега изглеждаше като че ли я бяха ударили с ковашки чук. Междувременно съпругът й като че ли се сви на стола си.

Софи разчете по устните на Тарант, че казва: „Джон, ти имаше шейсет и четири хиляди лири стерлинги…“

— Телевизия ли ще гледаш, или ще отвориш подаръка, който съм ти купил? — каза той.

Премествайки със замах подноса на нощното си шкафче, тя каза:

— Разбира се, че подаръка! Но искам да ми кажеш как си. Искам да разбера за…

— Не искам да говоря за това. Отвори го! — каза той изведнъж с толкова агресивен тон, че я стресна.

— Окей — каза тя.

— Защо гледаш такива боклуци?

Погледът й се върна мимолетно на екрана.

— Харесват ми — каза тя в опит да го успокои. — Горкият човечец. Жена му е в инвалидна количка, а той току-що изгърмя въпроса си за сто двайсет и пет хиляди лири стерлинги.

— Цялото шоу е измама — каза той.

— Не, не е!

— Животът е измама. Още ли не си проумяла това?

— Измама ли?

Сега беше негов ред да посочи екрана.

— Не знам кой е, нито пък останалата част от света го знае. Допреди няколко минути седеше на стола и нямаше нищо. Сега ще си тръгне с трийсет и две хиляди лири стерлинги и ще се чувства разочарован, вместо да скача от радост. Искаш да ми кажеш, че това не е измама?

— Въпрос на гледна точка. Искам да кажа… че от негова гледна точка…

— Угаси проклетото нещо!

Софи все още беше шокирана от агресивността в гласа му, но същевременно една непокорна частица от нея я накара да отговори:

— Не. Харесва ми.

— Искаш да си отида, за да можеш да гледаш шибаната си скапана програмка?

Тя вече съжаляваше за думите си. Въпреки решението си да скъса с Брайън присъствието му в кръв и плът я накара да разбере, че предпочиташе милион пъти повече да бъде тук, при нея тази вечер, отколкото да гледа тази програма… или която и да е друга програма. И, Господи, какво ли се беше струпало на главата на горкия човек… Тя натисна дистанционното и изключи телевизора.

— Извинявай — каза.

Той я гледаше по начин, по който никога не я беше гледал преди. Като че ли върху очите му се бяха спуснали капаци.

— Наистина съжалявам, окей? Просто съм изненадана, че си тук.

— Значи не се радваш да ме видиш?

Тя седна, обви врата му с ръце и го целуна по устата. Дъхът му миришеше лошо и той лъхаше на пот, но на нея не й пукаше. Това бяха мъжки миризми, неговите миризми. Тя ги вдъхна, като че ли бяха най-главозамайващите ухания на планетата.

— Повече от радостна съм — каза. — Просто съм… — тя надникна в лешниковите му очи, които толкова обожаваше — толкова изненадана, знаеш ли… след всичко онова, което ми каза по-рано по време на разговора ни. Кажи ми. Моля ти се, кажи ми какво се случи. Моля те, разкажи ми всичко.

— Отвори го! — каза той, повишавайки тон.

Тя извади част от тънката хартия, но като в китайска кутийка отдолу имаше още един слой, после още и още един. В опит да го отклони от онова, което го гневеше, тя каза:

— Окей, ще се опитам да позная какво е. И ми се струва, че е…

Изведнъж лицето му се оказа на сантиметри от нейното, толкова близо, че носовете им почти се докосваха.

— Отвори го! — изкрещя той. — Отвори го, кучко проклета!

38

Докато шофираше в настъпващия, оцветен в пурпурно мрак, Скункс забеляза отново светлините в огледалото за обратно виждане. Изскочиха отникъде минути след като излезе от паркинга на площад „Риджънси“. Сега засилиха покрай редицата коли и се вмъкнаха зад затъмненото беемве, точно зад него.

Не беше задължително да е нещо тревожно, помисли си той. Но когато стигна двата плътни автомобилни потока на кръстовището с кръговото движение пред „Брайтън Пиър“, зърна в огледалото за миг лицето на мъжа на седалката до шофьора, осветено моментно от неоновите улични светлини, и започна да се паникьосва.

Не беше съвсем сигурен, но твърде много му приличаше на онзи млад цивилен полицай на име Пол Пакър, чийто пръст бе отхапал след разправия за открадната кола, за което го окошариха в заведение за непълнолетни нарушители.

По пуснатото до дупка радио Линзи Лоан пееше „Признания на едно разбито сърце“, но той почти не чуваше думите; оглеждаше вливащите се и излизащите коли от кръстовището с кръговото движение, като се опитваше да реши кой изход да хване. Колата зад него засвири с клаксона си. Скункс му показа неприличен знак. Можеше да излезе в четири посоки. Първата беше към центъра на града и в задръстеното движение. Твърде рисковано беше, там щеше да попадне в капан. Втората беше към „Марин Парейд“ — широка улица с много странични излази, плюс бързо шосе зад нея. Третата щеше да го закара на крайбрежния булевард, който обаче имаше само по един изход в двата края и можеше лесно да го блокират. Четвъртата щеше да го изведе там, откъдето идеше. Но имаше отклонения и интензивно движение.