Недостатъчно мъртъв - Страница 54

Клео поклати глава.

— Мислех, че сключихме пакт никога да не се лъжем, Рой.

Той я погледна, после сведе очи, чувствайки, че се изчервява.

— Мога да те чета като книга, Рой. Знам как да те чета. Мога да чета по очите ти. Ти самият ме научи, спомняш ли си? За погледа вдясно и вляво. Памет и логически построения.

Грейс усети как нещо дълбоко в сърцето му рухна. След известно колебание й разказа как може би Дик Поуп е видял Санди.

Клео реагира, като се отдръпна рязко от него. И той внезапно усети, че ги разделя пропаст от Земята до Луната.

— Хубаво — каза тя. Прозвуча все едно, че току-що беше захапала лимон.

— Клео, трябва да ида там.

— Разбира се, че трябва.

— Нямам предвид това.

— Нямаш ли?

— Клео, моля ти се. Аз…

— И какво ще стане, ако я намериш?

Той вдигна безпомощно ръце.

— Съмнявам се, че ще успея.

— А ако я намериш? — настоя тя.

— Не знам. Поне ще разбера какво й се е случило.

— И ако тя поиска да се върне? Затова ли ме излъга?

— След девет години?

Тя се изтърколи настрани, с лице към стената.

— Ако изобщо е тя, в което се съмнявам.

Клео мълчеше. Той я погали по гърба, но тя се отдръпна от него.

— Клео, моля те!

— Какво съм аз… утешителна награда, докато намериш изчезналата си жена?

— Няма начин.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно и окончателно.

— Не ти вярвам.

44

Върху екрана на компютъра на милиардера на време имаше софтуер, създаден от него самия. Той изкарваше аналогови циферблати за градовете във всички времеви зони на света. Сега ги разглеждаше. „Ревизия“ — каза внезапно на глас и се ухили на шегата си.

През прозореца виждаше как утринното небе леко се развиделява над град Брайтън и Хоув. Беше към пет часа тук, в Англия. Шест в Париж. Осем в Санкт Петербург. Единайсет в Бангладеш. Един следобед в Куала Лумпур. Три следобед в Сидни.

Хората тук скоро щяха да станат. И да си легнат в Перу. Всички в света раболепничеха пред слънцето с изключение на него самия. Той беше свободен. За него вече нямаше значение ден ли беше или нощ, дали борсите по света бяха отворени или затворени, или пък банките, или пък каквото и да било друго.

Имаше един човек, на когото трябваше да благодари за това.

Но той вече не му се гневеше. Беше опаковал всичко това в друга кутия — миналото му. Човек трябваше да е позитивен в живота, да има цели. Беше открил една страница в интернет, цялата посветена на това как да се живее по-дълго. Хората с цели живеели по-дълго, толкова беше просто. А онези, които постигаха целите си… е, тяхната продължителност на живота удряше джакпота! А сега той беше осъществил две цели! Притежаваше още повече време за пилеене за каквото си поиска.

От чашата чай до него се виеше пара. Чай „Инглиш Брекфаст“ с малко мляко. Взе лъжичката и разбърка чая седем пъти. За него беше много важно да разбърква чая винаги седем пъти.

Отново насочил вниманието си към компютъра, набра команда за друг софтуер, който беше създал за себе си. Търсачките по интернет никога не му бяха харесвали — нито една от тях не беше достатъчно точна за него. Всички подаваха информация в някаква своя си последователност. А неговата собствена, която свързваше и претърсваше всички големи търсачки, му намираше бързо онова, което той искаше.

В момента той искаше оригинален наръчник за поддръжка на фолксваген карман гия от 1966 г.

После засмука опакото на дясната си ръка. Болката се засилваше, паренето ставаше по-силно и точно то го беше събудило и му беше попречило да заспи отново. Не че спеше кой знае колко. Беше се появила и подутина, която пречеше на движението на палеца му, макар че може би си въобразяваше. И гърдите му все още пареха.

„Кучка“, изрече на глас.

Влезе в банята, светна лампата, разкопча ризата си и я разтвори отпред, после отлепи лепенката еластопласт. Преди няколко часа от дълъг нокът на крак по гърдите му беше издрана прясна, около два сантиметра дълга драскотина, със съсирена кръв по нея.

45

Малко след пет сутринта Рой Грейс напусна къщата на Клео в модерен блок с двор и заключващи се порти в центъра на Брайтън, като затвори колкото се може по-тихо външната врата след себе си; чувстваше се ужасно. Небето с разпукващата се зора в тъмно мраморно сиво, прорязано от размити тъмночервени жилки, приличаше на замразен човешки труп. Няколко птички подхващаха колебливия си сутрешен хор, като издаваха самотни трели, пронизващи утринната тишина. Сигнали за други птици, като радиосигнали, излъчвани в космоса.

Той потрепери, докато натискаше червения бутон за отваряне на портите от ковано желязо, и излезе на улицата. Въздухът вече се затопляше и обещаваше още един горещ летен ден. Но в душата му валеше.

Не мигна нито за минутка.

През последните два месеца на връзката им с Клео не си бяха казали и една дума напряко. И тази вечер всъщност пак не си казаха. Но докато се мяташе и въртеше през последните няколко часа, Грейс усети, че нещо помежду им се беше променило.

Уличните лампи все още светеха, като всяка излъчваше безполезно оранжево сияние в бързо настъпващата дневна светлина. Сива котка на черти пресече улицата пред него. Той мина покрай редица коли, забеляза кутийка от кола в канавката, локва повърнато, картонена кутия от китайска храна. Задмина синия морис на Клео, покрит с роса, после стигна до своята алфа с по-малко роса по нея. Беше паркирана на място, което бе станало негово, върху единичната жълта линия пред един търговец на антики, специализиран в ретро мебели от двайсети век.

Той се качи, завъртя ключа, натисна съединителя, двигателят се задави, няколко мига бръмча неравно на подскоци, докато подсуши влагата по електроинсталацията; чистачките изтриха росата от предното стъкло. По радиото изсъскаха статични смущения; той натисна един бутон, за да смени станцията. Някой говореше нещо, но Грейс не слушаше. Обърна се и се загледа в затворените порти, като се чудеше дали да не се върне и да каже нещо.