Недостатъчно мъртъв - Страница 65

Или може би роклята й стоеше ужасно.

Майната им. Кучки! Докато преминаваше в поредната стая, пулсираща в цветни светлини, натъпкана с хора, с тътнеща музика и остър, гумен мирис на хашиш във въздуха, Холи гаврътна последните капки от третото си мартини с праскова и осъзна, че алкохолът определено започва да я хваща.

Поне мъжете я забелязваха.

Черната, поръбена с изкуствени диаманти рокля й се стори още по-тясна и къса, когато я облече тази вечер, отколкото в магазина. Беше толкова дълбоко деколтирана, че не можеше да се носи със сутиен… и, по дяволите, имаше страхотни цици, защо да не ги покаже по същия начин, по който роклята — или по-скоро отсъствието й — даваше възможност да си покаже краката, почти всеки сантиметър от тях, почти до пъпа? И се чувстваше добре в нея, порочно добре!

— Страхотна р-рокля. Откъде сте?

Мъжът, който заваляше думите през острите си малки зъби, които й напомняха за пираня, се люшна на пътя й, а димът от цигарата му й влезе в очите. Беше облечен в черни кожени панталони, тясна черна тениска, колан с изкуствени камъни и носеше голяма златна обеца. Имаше една от най-тъпите подстрижки, които беше виждала.

— От Марс — отвърна тя, като се отмести и се огледа все по-тревожно за Софи.

— Северен или южен? — завали той думите си отново, но тя почти не го чу. Софи не отговори на двете й съобщения, които й беше оставила — да се срещнат на по питие преди това парти и да си поделят разходите за таксито. Вече би трябвало да е пристигнала тук.

Пробивайки си път през тълпата, като се оглеждаше навсякъде за приятелката си, тя стигна до отворените френски прозорци и излезе на относително тихата тераса. На една пейка седеше двойка, ангажирана в сериозен хокеен мач със сливиците си. Много едър мъж с дълга руса коса гледаше към плажа и смъркаше на интервали. Холи изрови мобилния телефон от чантата си и провери за съобщение, което може би беше пропуснала, но нямаше нищо. После се обади на мобилния на Софи.

Отново я препратиха директно на гласова поща.

Опита с домашния телефон на Софи. И той я препрати на гласова поща.

— А… ето къде си! Изгубих те от поглед! — острите му резци святкаха демонично в светлината на прожекторите. — Излязла си да глътнеш въздух?

— А сега влизам отново — каза тя и влезе в мелето. Тревожеше се, защото Софи беше човек, на когото можеше да се разчита. Това просто не приличаше на нея.

Но не беше чак толкова разтревожена, че да спре да се забавлява тази вечер.

54

Заради някакъв проблем с вратата на багажното отделение самолетът излетя с половин час закъснение. Рой Грейс прекара цялото пътуване седнал сковано в стола си, който дори не му хрумна да наклони, зяпайки през прозореца в нитовете по огънатия сив метал на кожуха на десния двигател.

През двата безкрайни часа полет не можа да се съсредоточи върху нищо за дълго време, нито пък да прави нещо друго, освен да запаметява част от уличната карта на центъра на Мюнхен. Картонената кутия с найлоновата опаковка и празното контейнерче на неприятната кифла с кашкавал, която той изяде само от глад, и остатъците от второто горчиво кафе, което беше изпил, подскачаха върху подноса, докато самолетът се тресеше през облаците, като най-сетне започна да се снижава.

Беше го яд за изгубените трийсет ценни минути, които подяждаха бездруго краткото време, с което разполагаше днес. Почти не забеляза ръцете на стюардесата, която се пресегна и вдигна останките от закуската му, докато той се взираше в ландшафта, разкриващ се под него.

Мозайка от кафяви, жълти и зелени правоъгълници равнинна селскостопанска земя, простряла се върху привидно безкрайна равнина без хоризонти. Виждаше малки струпвания от бели къщички с червени и кафяви покриви, горички, толкова ярко смарагдово зелени дървета, че приличаха на нарисувани със спрей. После малък град. Още струпани къщи и сгради.

В него се надигаше огромна, истерична паника. Щеше ли да познае Санди, ако я видеше? Имаше дни, когато не можеше да си спомни лицето й, без да погледне снимката, като че ли времето — независимо дали това му харесваше или не — я изтриваше бавно от паметта му.

А ако беше някъде там, долу, в този ширнал се ландшафт, то къде точно? В града, който той все още не виждаше? В едно от тези отдалечени селца под тях, над които прелитаха бавно? Живееше ли Санди някъде живота си в този огромен ширнал се под него ландшафт? Анонимна немска домакиня, чиято житейска история никой не е поставял под въпрос?

Ръката на стюардесата отново се появи пред него, вдигна сивата масичка и завъртя лостчето, което я закрепяше. Земята се приближаваше, сградите ставаха все по-големи. Виждаше коли, които пътуваха по пътищата. Чу гласа на капитана по интеркома, който нареди на екипажа да заеме местата си за кацане.

После капитанът благодари, че са летели с „Бритиш Еъруейз“, и им пожела приятен ден в Мюнхен. За Грейс допреди два дни Мюнхен беше само място на картата. Име във вестникарските страници някъде назад в съзнанието му. Име от телевизионните документални филми. Име в уроците по история, когато ходеше на училище. Място, където все още живееха далечни роднини на Санди, които той никога не беше виждал, от едно минало, с което тя нямаше връзка.

Мюнхен, където Адолф Хитлер беше свил дом и беше арестуван на младини за опит за преврат. Мюнхен, където през 1958 година половината футболен отбор на „Манчестър Юнайтед“ беше загинал в самолетна катастрофа на заснежената писта. Мюнхен, където през 1972 година Олимпийските игри си спечелиха мрачна слава заради арабските терористи, които убиха единайсет израелски спортисти.