Недостатъчно мъртъв - Страница 67

Полицейски сержант Бил Норис, къдрокос, приличащ на мопс в лицето мъж в началото на петдесетте, не беше надскочил званието сержант. Сега, когато го деляха само месеци от пенсиониране, той с удоволствие учеше този младок. Или по-скоро се радваше на аудитория, която трябваше да изслушва всичките му бойни истории, които никой друг не желаеше вече да чува.

Пътуваха бавно по заринатата с боклуци „Уест Стрийт“, където вече всички клубове бяха затворени, а паважът беше осеян със счупени стъкла, захвърлени опаковки от бургери и кебапи и целия обичаен боклук от събота вечер. Две коли за почистване на улиците се трудеха усърдно, стържейки около бордюрите.

— Разбира се, тогава беше съвсем различно — говореше Бил Норис. — По онова време можехме да си имаме собствени информатори, разбираш ли? Веднъж, когато бях в отряда за борба с наркотици, следяхме два месеца деликатесния магазин на „Уотърлу Стрийт“ по получена от мен информация. Знаех, че моят човек е прав — той се потупа отстрани по носа. — Имам нюх на ченге. Него или го имаш, или не. Много скоро ще установиш това, синко.

Докато слизаха косо в края на улицата отвъд Ламанша, слънцето блестеше срещу тях. Дейвид Къртис вдигна ръка да заслони очи, като оглеждаше тротоарите и минаващите коли. Нюх на ченге. М-да, беше сигурен, че и той го има.

— И яки карантии. Без тях не може — продължи Норис.

— Моите са чугунени.

— Та седим си ние в разкапаната къща отсреща… влизахме и излизахме от една уличка отзад. Беше кучи студ. Два месеца! Измръзнаха ни макарите! Аз открих един шинел на пазач от „Бритиш Рейл“, оставен там от някакъв бездомник, и го обличах. Два месеца седяхме там, денем и нощем, като през деня наблюдавахме с бинокли, а нощем с уред за нощно виждане. Нямаше какво да правим, освен да разтягаме локуми — така му викахме тогава, знаеш ли. Да разказваш истории — да разтягаш локуми. Е, както и да е, една вечер спира един седан, голяма баровска кола…

Обаждане от централния контролен център в Брайтън избави временно полицайчето на изпитателен срок от тази история, която вече беше чул два пъти.

— Сиера Оскар до Чарли, Чарли 109.

По радиостанцията си, закачена с пластмасова щипка за бронежилетката, Дейвид Къртис отговори:

— 109 слуша, продължавайте.

— Имаме случай с причина за тревога от втора степен. Свободни ли сте?

— Да, да. Дайте подробности.

— Адресът е апартамент 4 на улица „Нюман Вилас“ 17. Живеещата е Софи Харингтън. Вчера не се е явила на среща с приятелка, не отговаря на телефоните и на позвъняванията на вратата от вчера следобед, което не е характерно. Можете ли да проверите адреса, за да свалим случая от чакащите?

— Потвърждавам: апартамент 4, улица „Нюман Вилас“ 17, Софи Харингтън? — каза Къртис.

— Да, да.

— Прието. На път сме.

С облекчение, че всъщност има какво да се прави, Норис зави в обратна посока толкова остро и бързо, че гумите изсвистяха. После на края на „Уестърн Роуд“ сви вляво, като даде повече газ, отколкото беше необходимо.

56

След като се извини на Марсел Кулен, той поднесе телефона до ухото си и натисна зеления бутон.

— Рой Грейс — отговори.

След като чу обаче киселия глас от другата страна, съжали, че не е оставил проклетия телефон да звъни.

— Къде си, Рой? Звучиш като че ли си в чужбина — беше началничката му, помощник-началник на брайтънската полиция Алисън Воспър и гласът й беше малко учуден. — Този тон на звънене не е на Обединеното кралство — каза тя.

Точно това обаждане изобщо не беше очаквал днес и не си беше подготвил отговор. Когато се обади на Марсел в Германия, забеляза, че тонът на позвъняването е доста по-различен, непрекъснат вой на една нота вместо нормалното двутоново позвъняване в Обединеното кралство. Знаеше, че няма смисъл да лъже.

Като си пое дълбоко въздух, той каза:

— В Мюнхен.

От другата страна на линията долетя звук като от детонация на малък ядрен взрив в барака от гофрирана ламарина, пълна със сачми. Последваха няколко мига тишина. После отново гласът на Воспър, много рязък:

— Току-що разлях кафето си. Ще ти се обадя след малко.

Когато приключи разговора, той се проклинаше, че не беше обмислил всичко по-добре. Разбира се, в един нормален свят той имаше пълно право на един почивен ден и да остави заместничката си да ръководи нещата. Но светът, където кръстосваше Алисън Воспър, не беше нормален. Тя не обичаше Грейс, по причини, които той не можа да проумее… но без съмнение отчасти заради едно негово скорошно изявление пред пресата… и през цялото време търсеше причина да го понижи или да замрази кариерата му, или да го премести в другия край на страната. Вземането на почивен ден на третия ден от разследването на убийство нямаше да подобри мнението й за него.

— Всичко ли е наред? — попита Кулен.

— Никога не е било по-добре.

Телефонът му отново иззвъня.

— Какво правиш в Германия? — попита Алисън Воспър.

Рой мразеше да лъже — съгласно последния си опит лъжите отслабваха позициите на човека, — но беше наясно и с това, че истината нямаше да бъде посрещната много учтиво, затова извъртя.

— Вървя по една следа.

— В Германия?

— Да.

— И кога точно ще можем да очакваме твоето ръководство тук, в Англия?

— Довечера — каза той. — Старши следовател Мърфи ме замества, докато ме няма.

— Великолепно — отвърна тя. — Значи ще можеш да дойдеш при мен веднага след оперативката утре сутринта?

— Да. Мога да дойда при теб в девет и трийсет.

— Нещо да ми докладваш по случая?

— Напредваме добре. Близо съм до арест. Изчаквам само ДНК пробите от Хънтингтън утре сутрин.