Недостатъчно мъртъв - Страница 10

Няколко минути по-късно Софи крачеше в лепкавата жега по сенчестата страна на „Уордор Стрийт“. Някой й беше казал, че „Уордор Стрийт“ е единствената улица в света, несигурна и от двете страни — намеквайки, че е дом както на музикалната, така и на филмовата индустрия. Имаше нещо вярно, поне тя смяташе така.

Двайсет и седем годишна, с дълга кестенява коса, развята около врата, и привлекателно лице с дръзко чипо носле, тя не беше красива в класическия рекламен смисъл, но в нея имаше нещо много секси. Беше облечена с леко сако в защитен цвят върху кремава тениска, размъкнати джинси в стил гръндж и маратонки и както винаги очакваше с нетърпение деня си в офиса. Въпреки че днес изпитваше бодване на копнеж по нейния човек, несигурна кога ще го види отново, и дори още по-силно бодване на ревност, че довечера щеше да си бъде у дома, в леглото с жена си.

Знаеше, че връзката им беше безперспективна, просто не го виждаше как щеше да зареже всичко заради нея — макар че беше прекъснал предишния си брак, от който имаше две деца. Но това не й пречеше да го обожава. Просто не може да не го прави.

Обожаваше го. Всеки сантиметър от него. Всичко, свързано с него. Дори тайното естество на връзката им. Обичаше начина, по който той се оглеждаше крадешком, когато влизаха в ресторант, месеци преди да почнат да спят заедно, за да види има ли някой негов познат. Текстовете. Електронните съобщения. Начинът, по който миришеше. Хуморът му. Начинът, по който беше започнал напоследък да пристига ненадейно посред нощ. Както снощи. Както винаги, идваше в малкия й апартамент в Брайтън, което й се струваше странно, защото имаше апартамент в Лондон, където живееше сам през седмицата.

О, мамка му, помисли си тя, стигайки до вратата на офиса. О, мамка му, мамка му, мамка му.

Спря и му изпрати съобщение:

...

Липсваш ми! Обожавам те!
Изпитвам опасна похот! ХХХХ

Отключи вратата и вече преполовила тесните стълби, телефонът й изпиука остро два пъти. Тя спря, за да види съобщението.

За нейно разочарование то беше от най-добрата й приятелка Хол и:

...

Свободна ли си за купон тази вечер?

Не, помисли си тя. Не искам да ходя на купон тази вечер. Нито в друга вечер. Искам само…

Какво, по дяволите, искам?

На вратата пред нея имаше лого — символ на светкавица от филмова лента. Под него с щриховани букви се мъдреха думите „БЛАЙНДИНГ ЛАЙТ ПРОДАКШЪНС“.

После влезе в малкия моден апартамент на офиса. Беше мебелиран с пластмасови мебели — столове и маси в стил „Луис Гост“, аквамаринови на цвят килими, а по стените — плакати на филмите, в които партньорите на компанията бяха участвали по едно или друго време. „Венецианският търговец“ с лицата на Ал Пачино и Джереми Айрънс. Един ранен филм на Шарлиз Терон, веднага минал на видео. Вампирски филм с Дугри Скот и Сафрън Бъроус.

Имаше малка приемна с нейното бюро и оранжев диван, която водеше към открит офис, където седяха Адам — шефът по бизнес и правните въпроси, с обръсната глава, луничав, прегърбен пред компютъра си, облечен в една от най-ужасните ризи, които беше виждала някога — поне след вчерашната, и Кристиян — невероятно спокойният финансов директор, който се беше втренчил, дълбоко съсредоточен, в някаква цветна графика на екрана си. Беше облечен в на вид баснословно скъпа копринена риза от очевидно безкрайната си колекция, този път в кремаво, и доста шик велурени мокасини. Черната рамка на сгъваемия му велосипед лежеше до него.

— Добро утро, момчета! — каза тя.

В отговор всеки от тях й махна с ръка.

Софи беше началник разработки на компанията. Беше също така секретарка, специалистка по запарване на чай и тъй като чистачката полякиня раждаше, и чистачка на офиса. И дежурна на рецепцията. И всичко останало.

— Току-що прочетох наистина лайнян сценарий. „Ръката на смъртта“. Абсолютен боклук.

Нито един от двамата не й обърна внимание.

— Някой да иска кафе? Чай?

Този въпрос веднага намери отклик. Обичайното и за двамата. Тя отиде в кухненския бокс, напълни чайника и го включи, провери кутията с бисквити — в нея имаше само няколко трохи, както обикновено. Колкото пъти и да я напълнеше през деня, тези гъсоци я опоскваха. Докато отваряше пакет с шоколадови бисквити, погледна телефона си. Никакъв отговор.

Набра номера на мобилния му телефон.

Минутка по-късно той й отговори и сърцето й направи задно салто. Беше страхотно само да чуе гласа му!

— Здрасти, аз съм — каза тя.

— Не мога да говоря. Ще ти се обадя — беше по-студен и от камък.

Телефонът се изключи.

Все едно, че се бе обадила на абсолютно непознат. Не на човека, с който беше споделяла леглото и не само него преди няколко часа. Тя гледаше стреснато телефона с чувство на дълбок, неопределен ужас.

* * *

През улицата, срещу офиса на Софи, имаше магазин на „Старбъкс“. Типът с ветроустойчивото яке с качулката и черните очила, който седеше в края на вагона в метрото, стоеше до тезгяха с навит безплатен вестник под мишница и си поръчваше кафе с мляко. Двойно. Не бързаше. Вдигна дясната си ръка до устата и я засмука, опитвайки се да облекчи леката гъделичкаща болка като от опарване от коприва.

Като по поръчка засвири песен на Луис Армстронг. Може би свиреше в главата му, може би вътре в кафенето. Не беше сигурен. Но нямаше значение, той я чу, Луис я свиреше точно за него. Любимата му мелодия. Неговата мантра. „Цялото време на света е наше.“

Той я затананика, докато вземаше кафето си заедно с бишкота, плати за тях в брой и ги отнесе на маса до прозореца. „Цялото време на света е наше“, изтананика отново на себе си. Така си беше. По дяволите, човекът, който беше почти милиардер на време имаше цял проклет ден за убиване, слава Богу!