Недостатъчно мъртъв - Страница 9

Мамка му.

С дъжд от пясък той я извади от бункера, но въпреки всичко тя падна почти на девет метра от дупката. Бишоп изпълни страхотен вкарващ удар, който изтърколи топката на по-малко от метър от дупката и спечели един минус.

Записаха си взаимно точките в картоните за резултати; той продължаваше да води с две плюс в първата серия. Но вътрешно се проклинаше. Ако беше използвал по-сигурната възможност, щеше да свърши с разбиващи четири плюс точки.

После, докато теглеше количката си по края на грийна, плешивият чернокож застана на пътя му.

— Мистър Бишоп? — гласът беше твърд, дълбок и уверен.

Той се спря с досада.

— Да?

Следващото нещо, което видя, беше полицейската карта.

— Аз съм детектив сержант Брансън от отдела за криминални разследвания на Съсекс. Това е моят колега детектив Никол. Може ли да разменим няколко думи?

Като че ли огромна сянка легна върху небето и Бишоп попита:

— За какво?

— Съжалявам, сър — каза полицаят с нещо като израз на искрено извинение. — Предпочитам да не го казвам… тук.

Бишоп погледна тримата си колеги по голф. Пристъпвайки по-близо до детектив сержант Брансън и понижавайки глас с надежда да не го чуят, той каза:

— Моментът наистина не е подходящ… аз съм насред турнир по голф. Не може ли да почакате, докато свърша?

— Съжалявам, сър — настоя Брансън. — Много е важно.

Секретарят на клуба му хвърли кратък, неразгадаем поглед, а после като че ли откри нещо извънредно интересно в относително рошавата трева, в която стоеше.

— За какво става дума? — попита Бишоп.

— Трябва да поговорим за съпругата ви, сър. Боя се, че ви носим доста лоши новини. Ще съм ви благодарен, ако влезем в клубния бар за няколко минути.

— Съпругата ми ли?

Детектив сержантът посочи бара на клуба.

— Настина трябва да поговорим на четири очи, сър.

8

Софи Харингтън набързо преброи наум труповете. Само на тази страница бяха седем. Прелисти назад. Единайсет преди четири страници. Прибавяме четирите от атентата с кола бомба на първа страница, трите разстреляни с автомат „Узи“ на девета, шестте в частния самолет на деветнайсета и още петдесет и пет загинали от запалителна бомба в свърталище на наркомани във Вилесден на страница двайсет и осма. А сега и тези седем наркопласьори на отвлечена яхта в Карибско море. Дотук осемдесет и три, а тя беше стигнала само до четирийсет и първа страница на ръкописи от 136 страници.

Каква миризлива купчина!

Въпреки това според продуцента, който изпрати ръкописа по електронната поща преди два дни, Антъни Хопкинс, Мат Деймън и Лора Лини обещали участие, Кийра Найтли го четяла, а режисьорът Саймън Уест, заснел „Лара Крофт“ — филм, за който Софи смяташе, че не е лош, и „КонЕър“, който тя наистина харесваше, очевидно се натискаше презглава да го заснеме.

Да, бе.

Влакът на метрото влизаше в някаква гара. Отнесеният растафарец, седнал насреща й с втъкнати в ушите слушалки, продължи да удря опърпаните си колене едно в друго и да люлее глава в такт. До него седеше възрастен мъж с рядка коса, който спеше с отворена уста. А до мъжа — млада азиатка, зачетена извънредно съсредоточено в някакво списание.

В далечния край на вагона под люлеещата се висяща дръжка и реклама на агенция по заетостта седеше някакъв тип, от който те побиваха тръпки, облечен с ветроустойчиво яке с качулка и тъмни очила, с дълга коса и брада, с лице заровено в един от онези вестници, които раздават безплатно в пиковите часове на входа на метрото, който от време на време смучеше опакото на ръката си.

Софи си беше създала навик от известно време да оглежда всички пътници за профил на атентатор самоубиец, според както си го представяше. Това се беше превърнало в поредната от проверките и балансите й за оцеляване — все едно да се огледаш в двете посоки, преди да пресечеш улицата, което беше автоматична реакция в нейния живот. Но в момента реакцията й беше леко разстроена.

Закъсняваше, защото трябваше да изпълни едно поръчение, преди да дойде в града. Беше десет и трийсет, а по това време тя обикновено беше в офиса си вече от един час. Видя надписа „Грийн Парк“, който премина край нея, рекламите по стените от неясни петна се превърнаха в образи и ясни надписи. Вратите изсъскаха на отваряне. Тя се върна отново към ръкописа — втория от двата, които възнамеряваше да прочете снощи, преди да я прекъснат насред четене… ама какво прекъсване беше само! Господи… самата мисъл за това я настройваше опасно похотливо!

Прелисти страницата в опит да се концентрира в горещия, задушен вагон в рамките на няколкото минути, които оставаха до следващата гара — „Пикадили“, закъдето пътуваше. Като идеше в офиса, трябваше да напише становища за ръкописите.

Историята дотук беше… Татко милиардер, разстроен след смъртта на единствената си двайсетгодишна дъщеря от свръхдоза хероин, наема бивш наемник, станал платен убиец. Платеният убиец получава неограничен бюджет да проследи и убие всеки един по веригата — от човека, посял маковото зърно, до дилъра, продал фаталната доза на дъщерята.

Работно заглавие: Последно желание срещу Трафик.

Влакът пристигаше на „Пикадили“. Софи натъпка ръкописа с елегантната му яркочервена подвързия в раницата си, между лаптопа й, една женска книга — „Уикенди по азбучен ред“, която беше преполовила, и августовския брой на „Дарпърс енд Куин“. Това списание не беше неин тип, но нейният любим — нейният човек, както дискретно го наричаше пред всички, без двете си най-близки приятелки — беше с няколко години по-стар от нея и доста по-изтънчен, затова тя се опитваше да бъде в крак с последната дума на модата, в храната, почти във всичко, да бъде модното, готино и светско момиче, отговарящо на огромното му като планетата его.