Недостатъчно мъртъв - Страница 101

101

После откри онзи документ в бюрото на майка си.

Но Върнън го успокои. Посочи му, че родителите му са крили това в негов интерес. Искали само да му дадат любов и сигурност, за да се наслаждава на настоящето и да бъде силен в бъдеще. Тревожели се, че ако му кажат, може да го хвърлят в смут, да тръгне да търси едно минало, което вече не съществуваше… или още по-лошо, което би било много по-различно от онова, което би желал.

Върнън се съгласи с него, че това е старомоден възглед, но все още не е изживян. Брайън напредваше добре в живота, беше самоуверен — поне външно, — преуспяващ и приемливо задоволен. Със сигурност щеше да се почувства емоционално възнаграден, ако намереше единия или двамата си истински родители, но това би могло да се окаже и дълбоко смущаващо преживяване. Ами ако наистина се шокираше от това какви хора бяха всъщност те? Или пък ако го отхвърлеха?

Но разяждащото желание да разбере истинския си произход се засилваше все повече. Подхранваше го съзнанието, че с всяка изминала година шансът единият или двамата от истинските му родители да са живи намаляваше.

* * *

— Толкова съжалявам за случилото се, Брайън… и че не можах да те приема по-рано днес. Трябваше да ида в съда.

— Разбира се, Робърт. Няма проблеми. Имам толкова много работа за вършене. Тя ми запълва времето.

— Да не повярва човек, нали?

— Да — Бишоп не знаеше да каже ли нещо за Софи Харингтън. Той отчаяно искаше да се изприказва пред някого, но същевременно му се струваше нередно, поне не сега, не в този момент.

— А ти самият как си? Как се справяш?

— Карам някак си — усмихна се Бишоп криво. — Закотвен съм тук, в Брайтън. Не мога да вляза в къщата още няколко дни. Полицията не иска да пътувам за Лондон и трябва да стоя тук… и да се справям с работата, доколкото мога.

— Ако искаш легло, добре си дошъл да останеш при мен и Триш.

— Благодаря ти, но съм добре.

— А те имат ли представа какво е станало? Кой е извършил това ужасно нещо?

— Съдейки по това как се отнасят с мен, мисля, че са убедени, че аз съм го извършил — двамата мъже кръстосаха за момент погледи.

— Аз не съм адвокат по криминални дела, Брайън, но знам, че най-близките роднини винаги са заподозрени в повечето разследвания на убийства, докато не отхвърлят това.

— Сигурен съм.

— Така че това да не те тревожи. Колкото по-бързо те елиминират, толкова по-бързо ще открият кой го е направил. Просто ми е интересно къде са в момента децата? — после адвокатът вдигна успокоително ръка. — Съжалявам, не исках да се набърк…

— Не, разбира се, че не, разбирам го. Макс е с приятел в Южна Франция. Карли е при братовчеди в Канада. Разговарях и с двамата, казах им да останат там… не могат да направят нищо, ако се върнат. Разбрах от полицията, че едва след около месец ще мога… преди съдебният следовател да… — той заекна, връхлетян от емоции.

— Боя се, че има много формалности. Бюрокрация. Твърде много правила. Което никак не ти помага, когато съм сигурен, че искаш да останеш насаме само с мислите си.

Бишоп кимна, измъкна носна кърпа и попи очите си.

— Като стана дума за това, има няколко неща, с които трябва да се заемем. За да започнем, нали?

— Да.

— Първо, какво ще ми кажеш за парите на Кати… знаеш ли дали е направила завещание?

— Има нещо много странно. Полицията ме попита за застраховка живот… за три милиона лири стерлинги… които казаха, че била направена на името на Кати.

Адвокатът пренебрегна позвъняването по телефона и го погледна.

— А ти не си правил такава?

Отвън пробивната машина милостиво спря.

— Не. В никакъв случай… доколкото си спомням, а бих запомнил такова нещо.

Върнън се замисли.

— Ти не смени ли ипотечния кредит за къщата на „Дайк Роуд Авеню“ съвсем наскоро с нов? За да събереш пари за авторското си право?

Бишоп кимна.

— Да, смених го.

Компанията му беше добре в момента, но по ирония на нещата може би твърде добре и имаше проблеми с паричния поток, каквито преживяваха много бързо развиващи се компании. Когато започна, тя беше финансирана от него и малка групичка богати приятели с относително малко пари в брой. Напоследък, за да я издигнат на следващото ниво, трябваше да инвестират в нови технологии, по-големи помещения и по-умел компютърен персонал. Бишоп и приятелите му решиха сами да намерят парите, вместо да се опитат да я изкарат на борсата или да наберат средства по други начини, и той внесе своя дял чрез нов ипотечен кредит срещу къщата си.

— Тези, които се занимават с ипотечните кредити, обикновено искат някаква застраховка живот, за да покрият голям заем… може би това си направил.

Адвокатът може и да е прав, помисли си той. Покритие със застраховка живот събуждаше у него някакви спомени. Но сумата му изглеждаше друга. А не можеше да провери файловете си, защото бяха в проклетата къща.

— Може би — каза той със съмнение в гласа. — И да, тя направи завещание… много кратко. Аз съм един от изпълнителите му, заедно с Дейвид Крауч, моя счетоводител. То е в къщата.

— Разбира се, бях забравил. Тя има някакви пари, нали? Беше получила прилична сума от предишния си брак. Можеш ли да си спомниш какво пишеше в завещанието?

— Спомням си. Завещаваше някакви суми на родителите си, но тя е единствено дете и основната сума я оставя на мен.

В главата на Робърт Върнън внезапно зазвъня тревожно звънче. Той сви вежди съвсем леко. Твърде леко, за да го забележи Бишоп.

82

— Часът е осемнайсет и трийсет, понеделник, 7 август — прочете отсечено Рой Грейс от записките си, като определено изглеждаше в по-оптимистично настроение за разлика от друг път. — Това е втората съвместна оперативка на „Операция Хамелеон“ и „Операция Мистрал“.

101