Недостатъчно мъртъв - Страница 103

103

83

Брайън Бишоп излезе изпод душа в хотелската баня, загърна се с хавлията, после разрови малкия сак, който Маги Кембъл беше донесла в стаята му преди един час с чисти дрехи, взети от дома му.

Облече тъмносиня риза поло и тъмносини панталони. През отворения прозорец влизаше лек бриз с дъх на барбекю. Миришеше вкусно, въпреки че с разбъркания си стомах той нямаше много апетит. Съжали, че беше приел поканата за вечеря с Глен и Барбара Мишон, които бяха най-близките им приятели с Кати. Обикновено обичаше компанията им и когато по-рано днес Барбара му се обади, тя го придума да отиде.

Тогава предложението му се стори по-привлекателно, отколкото да прекара още една вечер сам в тази стая насаме с мислите си и с количката на обслужването по стаите. Но срещата му този следобед с Робърт Върнън го накара някак си напълно да осъзнае какво се беше случило и го изпълни с чувство на дълбока депресия. Като че ли досега всичко беше само един лош сън. Сега обаче огромната тежест го обори. Имаше толкова много неща за обмисляне, твърде много. Той всъщност искаше да остане сам и да събере мислите си.

Кафявите му велурени мокасини бяха на пода. Беше твърде топло да обува чорапи, но пък щеше да изглежда прекалено небрежно и неуважително към Кати, ако е съвсем неофициален. Затова седна на леглото и навлече чифт бледосини чорапи, а после нахлузи мокасините. Отзад, в една от задните градини, към които гледаше прозорецът му, се чуваше говор, вик на дете, звуци на музика, звън на смях.

А после почукаха на вратата му.

Сигурно от обслужването по стаите искаха да оправят леглото му, помисли си той, отваряйки вратата. Вместо това видя двамата полицаи, които му съобщиха за смъртта на Кати.

Тъмнокожият протегна полицейската си значка.

— Детектив сержант Брансън и детектив Никол. Може ли да влезем, сър?

Бишоп не хареса израженията на лицата им.

— Да, разбира се — каза, отстъпвайки назад и придържайки вратата отворена, за да влязат. — Някакви новини ли ми носите?

— Брайън Дезмънд Бишоп — каза Брансън, — появиха се доказателства, в резултат на които ви арестувам по подозрение в убийството на мисис Катрин Бишоп. Не сте длъжен да казвате нищо, но не е в интерес на защитата ви, ако при отговора на въпрос не посочите нещо, на което ще се позовете като доказателство в съда. Всичко, което кажете, може да се използва като доказателство против вас. Ясно ли е?

За миг Бишоп не реагира. После каза:

— Вие сериозно ли говорите?

— Колегата ми детектив Никол ще ви претърси набързо.

Почти механично Бишоп вдигна ръце, за да позволи на Никол да го претърси.

— Аз… аз съжалявам — каза след това Бишоп. — Но трябва да повикам адвоката си.

— Боя се, че не в този момент, сър. Ще ви бъде дадена тази възможност, когато стигнем в центъра за задържане.

— Правата ми…

Брансън вдигна големите си ръце.

— Сър, ние знаем правата ви — после свали ръце и откопча чифт белезници от колана си. — Моля, сложете ръцете си отзад.

И последната капка цвят окончателно се изцеди от лицето на Бишоп.

— Моля ви, не ми слагайте белезници! Няма да избягам. Има някакво недоразумение. Това всичко е грешка. Мога да го изясня с вас.

— Моля, ръцете зад гърба, сър.

В пълна паника Бишоп се огледа диво из стаята.

— Имам нужда от някои неща. Сакото… портфейла… аз… моля, оставете ме да си сложа сакото.

— Кое сако, сър? — попита Никол.

Бишоп посочи към гардероба.

— С цвят на камилска вълна — после посочи мобилния си телефон и блекбърито си на нощното шкафче. Никол опипа сакото му, после Брансън му разреши да го облече и да натъпче мобилния си телефон, портфейла, блекбърито и чифт очила за четене в джобовете. След това отново го помоли да сложи ръце на гърба си.

— Вижте, наистина ли трябва да правим това? — замоли се Бишоп. — Ще е толкова неудобно за мен. Ще минем през хотела.

— Уредили сме да минем по евакуационното стълбище отстрани. Ръката ви добре ли е, сър? — попита Брансън, закопчавайки първата гривна на белезниците.

— Нямаше да имам проклет лейкопласт, ако беше добре — озъби му се Бишоп. Като продължаваше да се оглежда из стаята, той изведнъж изпадна в паника — Ами лаптопът ми?

— Боя се, че той ще бъде конфискуван, сър.

Ник Никол взе ключовете от колата на Бишоп.

— Имате ли кола на някой паркинг, мистър Бишоп?

— Да. Да, имам. Мога да я шофирам… вие можете да дойдете с мен.

— Боя се, че и тя ще бъде конфискувана за криминологичен оглед — каза Брансън.

— Не мога да повярвам — каза Бишоп. — Мамка му, не мога да повярвам!

Но не срещна съчувствие у нито един от двамата полицаи. Поведението им се беше променило напълно от момента, когато му съобщиха лошата новина в петък сутрин.

— Трябва да се обадя на приятелите, с които щях да вечерям тази вечер, за да им кажа, че няма да отида.

— Някой ще им се обади вместо вас от центъра за задържане.

— Ама те приготвят вечеря за мен — той посочи хотелския телефон. — Моля ви… оставете ме да им се обадя. Ще отнеме не повече от трийсет секунди.

— Съжалявам, сър — повтори Брансън като автомат. — Някой ще им се обади вместо вас от центъра за задържане.

И изведнъж Бишоп се уплаши.

84

Бишоп седна до детектив Никол на задната седалка на неозначената полицейска вектра. Минаваше осем и половина и светлината зад прозорците на колата все още беше ярка.

Градът, който преминаваше покрай тях като филм без звук, прожектиран върху прозорците на колата, му се стори различен от града, който познаваше… и който беше познавал през целия си живот. Като че ли за пръв път виждаше улиците, къщите, магазините, парковете. Нито един от полицаите не проговори. Тишината се прекъсваше само от случайното пращене и размазания глас по радиостанцията на дежурния в контролния център. Бишоп се чувстваше като чужденец, който наднича в успоредна вселена, към която не принадлежи.

103