Недостатъчно мъртъв - Страница 119

119

Надяваше се да не излиза повече тази вечер. Тук вече трябваше да рискува. Но, разбира се, Господ му помагаше.

Направи още една пълна обиколка, за да се увери, че тя не е забравила нещо в колата и не е хукнала обратно да го прибира. Жените правеха такива неща, той знаеше.

След десет минути реши, че е в безопасност. Паркира своята тойота приус пред едно прашно волво, покрито с курешки, което нямаше вид да е ходило някъде от доста време, като временно задръсти улицата, въпреки че никой не идваше. После отключи мориса, изкара го от мястото му, паркира го двойно за момент, докато влезе отново в приуса, за да го вкара между волвото и едно малко рено.

Готово.

Първата част.

Колко жалко, че морисът беше с твърд покрив, помисли си той, докато се насочваше към своя гараж. Щеше да бъде приятно тази вечер да шофира със свален покрив.

98

Веднага след края на оперативката в шест и трийсет Грейс грабна ключовете на служебната кола, която Тони Кейс му беше приготвил, и повлякъл Глен Брансън със себе си, забърза към подземния паркинг.

— Остави аз да карам, човече!

— Знаеш, че твоето шофиране ме плаши — отговори Грейс. — Всъщност да го кажа по друг начин. Твоето шофиране ме ужасява.

— Така ли? — каза Брансън. — Виж само от кого го чувам… твоето шофиране за нищо не става. Шофираш като момиче. Не, всъщност не е така. Шофираш като старец… какъвто си!

— А теб наскоро те скъсаха на теста за полицейско шофиране за напреднали!

— Изпитващият беше идиот. Инструкторът ми каза, че съм имал естествена склонност към преследване на високи скорости. Шофирането ми е бетон!

— Инструкторът ти трябва да бъде освидетелстван по Закона за умственото здраве.

— Чекиджия!

Грейс му подхвърли ключовете, когато се приближиха до неозначеното мондео.

— Само не се опитвай да ме впечатлиш.

— Гледал ли си „Бързи и яростни“ с Вин Дизел?

— Човекът има възможно най-глупавото име за актьор.

— Така ли? Е, и той едва ли харесва много твоето.

Грейс не беше сигурен какво умствено отклонение го накара внезапно да даде на приятеля си ключовете. Може би се надяваше, че като се съсредоточи върху шофирането, Глен щеше да му спести поредното безкрайно обсъждане… или по-скоро монолог… за всичко, което не беше наред в брака му. Беше изтърпял три часа приятелят му да си излива душата миналата вечер, когато се прибраха у дома след разпита на Бишоп. Бутилката „Гленфидих“, която си поделиха, само донякъде уталожи болката. После трябваше отново да изслуша Глен тази сутрин, докато се обличаше и бръснеше, а след това и докато поглъщаше овесените си ядки на закуска, с допълнителния минус от лек махмурлук.

За негово облекчение Брансън шофираше разумно, с изключение на един наклон край Хендкрос, където пусна колата със 130 мили в час, за да покаже на Грейс как взема два остри завоя по нанагорнището.

— Всичко се свежда до мястото ти на пътя и балансираното подаване на газ, старче! — каза той.

От страната, където седеше Грейс със свито сърце, нещата се свеждаха по-скоро до това да не се забият в редицата яки дървета от двете страни на завоите. После стигнаха до шосе М23 и неколкократните предупреждения на Грейс за капани за превишилите скоростта и за пътни полицаи, които само чакаха да пипнат някои свои колеги, имаха някакъв ефект.

Брансън намали и се опита да се обади у дома по мобилния телефон.

— Кучка! — каза той. — Не вдига. Имам право да говоря с децата си, нали?

— Имаш право да си бъдеш в къщата — напомни му Глен.

— Може би ти ще й обясниш това. Да речем… все едно, че й излагаш официалната гледна точка.

Грейс поклати глава.

— Ще ти помогна с каквото мога, но не мога да се сражавам в твоите битки.

— Да-а, прав си. Беше неправилно от моя страна да искам такова нещо. Съжалявам.

— Какво стана с коня?

— Ами пак заговори за него, докато разговаряхме. Решила е да опита скокове с препятствия. В това има сериозни пари.

Грейс си помисли, че Ари има нужда от психолог.

— Мисля, че двамата трябва да идете в някой „Рилейт“ център — каза той.

— Вече ми го каза.

— Така ли?

— Към два часа снощи. И предния ден. Повтаряш се, старче. Пипнал те е алцхаймерът.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — попита Грейс.

— Освен това, че съм цветнокож? Плешив? Произлизащ от бедно семейство?

— Да, освен това.

— Не, кажи ми.

— Не уважаваш връстниците си.

Брансън вдигна едната си ръка от волана.

— Уважавам ги! — каза той почтително.

— Така е по-добре.

* * *

Малко след девет Брансън паркира мондеото на единичната жълта линия на „Арлингтън Стрийт“, малко след хотел „Риц“ и пред ресторант „Каприз“.

— Хубаво возило — каза той, докато вървяха нагоре по улицата покрай едно паркирано ферари. — Трябва да си купиш такова. По-добро е от скапаната ти алфа, с която се возиш. Ще допринесе за имиджа ти.

— Като изключим малката разлика от сто хиляди или нещо такова, която ги дели — каза Грейс. — А докато те влача в екипа си, шансовете ми за повишаване на заплатата в такъв размер не са много големи.

В горната част на улицата завиха зад ъгъла и излязоха на „Пикадили“. Веднага вдясно видяха красива, внушителна сграда, боядисана в черно и златно. Масивните й прозорци с арки бяха ярко осветени и вътре гъмжеше от хора. Лъскава табела на стената гласеше „Улсли“.

Приветства ги възторжено портиер в ливрея и цилиндър.

— Добър вечер, господа! — каза той с мек ирландски акцент.

— Това ресторант „Улсли“ ли е? — попита Грейс с известно притеснение.

— Точно това е! Радвам се да ви видя, господа! — той им отвори вратата и ги покани с жест да влязат.

119