Недостатъчно мъртъв - Страница 120

120

Следван от Брансън, Грейс влезе вътре. Покрай тях мина сервитьор с поднос, отрупан с коктейли. Бързаше към огромната трапезария с куполообразен таван и галерия, елегантно оформена в черно и бяло и претъпкана с хора. Чуваше се шумно бръмчене на гласове. Той се огледа за момент. Заведението носеше нещо от великолепието на бел епок, но същевременно беше извънредно модерно. Сервитьорите бяха облечени до един в хипарско черно и повечето клиенти изглеждаха от хайлайфа. Той реши, че на Клео ще й хареса. Може би ще я доведе за една нощ в Лондон и ще дойдат тук. Преди това обаче трябваше да види цените в листата.

Едно младо момиче на рецепцията им се усмихна, а после ги поздрави висок мъж с модно дълга и разрошена рижа коса.

— Господа, добър вечер. С какво мога да ви помогна?

— Имаме среща с мистър Тейлър.

— Мистър Фил Тейлър ли?

— Да.

Той посочи към бара отстрани.

— Той е там, господа, на първата маса отдясно! Ще ви заведа при него!

Когато Грейс влезе в бара, видя около четирийсетгодишен мъж с жълта поло риза и сини памучни панталони, който го погледна с очакване.

— Мистър Тейлър?

— Да! — той се надигна. — Старши детектив Грейс? — говореше с явен йоркширски акцент.

— Да. И детектив сержант Брансън.

Грейс му хвърли бърз изучаващ поглед, претегляйки първото си впечатление. Мъжът беше спокоен и в добра физическа форма, може би с някой и друг килограм в повече, с приятно открито лице, изгорял от слънцето нос, оредяваща светла коса и будни, много проницателни очи. Този няма грешка, помисли си веднага. Комплект ключове от кола с емблемата на ферари на ключодържателя лежаха на масата пред него до висока чаша с воднист на вид коктейл със стръкче мента.

— Много се радвам да се запозная с вас, господа. Седнете. Да ви поръчам ли нещо? Мога да ви препоръчам коктейлите „Мохито“, великолепни са — той махна с ръка да извика сервитьора.

— Аз шофирам… ще пия диетична кола — каза Брансън.

— И за мен същото — каза Грейс, макар че при предстоящия кошмар да пътува обратно с Брансън зад волана имаше нужда от половинка чисто малцово уиски. — Ще си платим поръчката, сър. Много любезно от ваша страна да се срещнете с нас толкова бързо — започна Грейс.

— Това не беше проблем. С какво мога да ви помогна?

— Мога ли да ви попитам откога познавате Брайън Бишоп? — каза Брансън и сложи бележника си на масата пред себе си.

Грейс наблюдаваше движенията на очите на Тейлър, докато мъжът мислеше.

— От около шест години… да… почти шест години.

Брансън си записа това.

— Правата ли ще ми прочетете? — попита Фил Тейлър само донякъде на шега.

— Не — отвърна Брансън. — Тук сме само за да потвърдим някои часове заедно с вас.

— Съобщил съм ги вече на един от вашите служители. Какъв точно е проблемът? Брайън неприятности ли има?

— В момента предпочитаме да премълчим — отговори Грейс.

— Как се запознахте с него? — попита Брансън.

— На среща на с1.

— На с1 ли?

— Това е клуб за водещи личности в петролния бизнес, който го държи Деймън Хил… автомобилен състезател и бивш световен шампион. Плащаш годишен абонамент и можеш да ползваш различни спортни коли. Запознахме се на един от коктейлите.

Поглеждайки към ключодържателя, Глен Брансън попита:

— Това вашето ферари ли е, зад ъгъла на „Арлингтън Стрийт“?

— 403 ли? Да, но това е моята собствена кола.

— Хубава е — каза Брансън. — Хубав двигател.

— Щеше да е още по-хубав, ако не бяха проклетите ви камери за следене за превишена скорост!

— Можете ли да ни разкажете малко за себе си, мистър Тейлър? — попита Грейс, отказвайки да клъвне примамката.

— Аз ли? Завърших като заклет счетоводител, после работих петнайсет години във „Вътрешнонационални приходи“, през повечето време като член на екипа за специални разследвания. Занимавахме се предимно с данъчни измами. Тогава видях колко много пари печелят независимите финансови съветници. Реших, че трябва да се занимавам с това. Основах „Тейлър Файненшъл Планинг“. И повече не се обърнах назад. Наскоро след това се запознах с Брайън. Той стана един от първите ми клиенти.

— Как бихте описали мистър Бишоп? — попита Брансън.

— Как бих го описал ли? Той е върхът. Един от най-добрите — помисли малко. — Абсолютно честен, умен, надежден и експедитивен.

— Правили ли сте му застраховка живот?

— Навлизаме в сферата на поверителна клиентска информация, господа.

— Разбирам — каза Грейс. — Има един въпрос, който бих желал да ви задам и ако не желаете, не ми отговаряйте. Някога правили ли сте полица за застраховка живот на съпругата на Бишоп?

— Мога да отговоря с категорично не.

— Благодаря ви.

— Вярно ли е, мистър Тейлър, че вие с мистър Бишоп сте вечеряли тук, в този ресторант, миналата седмица на 2 август, в четвъртък? — продължи Грейс.

— Да, вечеряхме — поведението му беше станало леко отбранително.

— Редовно ли го посещавате? — попита Брансън.

— Да. Обичам да се срещам с клиентите си тук.

— Можете ли да си спомните приблизително по кое време напуснахте ресторанта?

— Мога да направя нещо по-добро — каза Фил Тейлър леко самодоволно. След като измъкна портфейла от сакото си, сложено до него на скамейката, той порови малко в него и извади квитанция от ресторанта за кредитната си карта.

Грейс я погледна. Бишоп не лъжеше, помисли си той, когато видя какво бяха изпили двамата. Два коктейла „Мохито“. Две бутилки вино. Четири коняка.

— Прекарали сте си добре! — каза той. Отбеляза също така за себе си, че цените не бяха по-високи от добрите брайтънски ресторанти. Можеше да си позволи да доведе тук Клео. На нея щеше да й хареса.

120