Недостатъчно мъртъв - Страница 12

— Може ли да си ида у дома и да я видя? Милинката ми. Моята…

— Боя се, че не можете да идете в къщата, сър, това е невъзможно, докато не свършат криминолозите. Ще откарат съпругата ви в моргата… може би по-късно тази сутрин. Ще можете да я видите там. И се опасявам, че ще трябва да идентифицирате трупа й, сър.

Брансън и Никол наблюдаваха мълчаливо как Бишоп седеше с лице в ръце и се клатеше напред-назад на дивана.

— Защо не мога да ида в къщата? В моя дом? Нашият дом! — избъбри той изведнъж.

Брансън погледна към Никол, който за удобство зяпаше през широкия прозорец към четиримата голфъри на игрището с деветте дупки. Как, по дяволите, да му каже тактично това? Загледан твърдо в Бишоп, като наблюдаваше лицето му и по-специално очите му, той каза:

— Не мога да навлизам в подробности, но третираме къщата ви като местопрестъпление.

— Местопрестъпление ли? — Бишоп изглеждаше объркан.

— Боя се, че е така, сър — каза Брансън.

— Каква… какъв вид местопрестъпление имате предвид?

Брансън се позамисли малко, като наистина се съсредоточи. Не съществуваше лесен начин да го каже.

— Има някои подозрителни обстоятелства около смъртта на съпругата ви, сър.

— Подозрителни? Какво искате да кажете? Какво? По какъв начин?

— Боя се, че не мога да кажа. Ще трябва да изчакаме становището на патолога.

— Патолога ли? — Бишоп бавно поклати глава. — Тя ми е съпруга. Кати. Моята съпруга. И не можете да ми кажете как е умряла? Аз съм… аз съм й съпруг — той отново отпусна глава в дланите си. — Убита ли е? Това ли ми казвате?

— Не можем да навлизаме в подробности, сър, не и в този момент.

— Да, можете. Можете да навлезете в подробности. Аз съм неин съпруг. Имам право да зная.

Брансън го погледна спокойно.

— Ще научите, сър, веднага щом научим и ние. Ще сме ви благодарни да дойдете в центъра, за да поговорим с вас за онова, което е станало.

Бишоп вдигна ръце.

— Аз съм в средата на турнир по голф… Аз…

Този път Брансън срещна погледа на колегата си и всеки забеляза вдигнатите вежди на другия. Странен приоритет. Но, честно казано, когато бяха в шок, хората често говореха странни неща. Не беше задължително да му се придава специален смисъл. Освен това съзнанието на Брансън донякъде беше заето от мисълта кога за последен път беше глътнал парацетамолите. Безопасно ли беше да глътне още няколко сега. Той тайничко мушна ръка в джоба си, измъкна две капсули от станиола на опаковката и ги пъхна в устата си. Опитвайки се да ги преглътне само със слюнка, почувства, че са заседнали накъде насред гърлото му.

— Обясних ситуацията на приятелите ви, сър. Те продължават — той преглътна отново.

Бишоп поклати глава.

— Прецаках им шансовете. Ще ги дисквалифицират.

— Съжалявам за това, сър — искаше да добави стават такива лайняни работи. Но тактично премълча.

10

„Блайндинг Лайт“ беше в период на предпродукция на филм на ужасите, който щеше да снима в Малибу и Лос Анджелис. Филмът разказваше за група богати младежи на купон в една къща в Малибу, които са изядени от враждебни организми от космоса. В първоначалното си становище за ръкописа Софи Харингтън беше написала „Извънземни в Портокаловия окръг“.

Още от времето, когато като дете гледа „Магьосникът от Оз“, Софи искаше по някакъв начин, колкото и малка да е ролята й, да се занимава с кино. Сега работеше мечтаната си работа с група мъже, които бяха направили десетина филма, някои от които тя беше гледала или на кино, или на дивиди, а за другите, които все още бяха в процес на работа, беше сигурна, че са предназначени ако не за наградата „Оскар“, то поне да спечелят търговски успех.

Тя връчи голяма чаша с кафе с повече мляко и две пакетчета захар на Адам и голяма чаша жасминов чай без нищо на Кристиян, после седна на бюрото си със своята чаша бачкаторски чай (с мляко и две пакетчета захар), влезе в мрежата и видя как цял товар електронни съобщения се изсипват във входящата й кутия.

Всяко едно чакаше да се заеме с него, но… по дяволите… тя имаше само един приоритет. Вдигна мобилния телефон до ухото си и отново набра неговия номер.

Директно я прехвърлиха на гласова поща.

— Обади ми се — каза тя. — Веднага щом можеш. Наистина съм разтревожена.

След един час опита отново. Пак гласова поща.

Броят на електронните съобщения продължаваше да се увеличава. Чаят й в приемната си стоеше недокоснат. Сценарият, който четеше в метрото, си беше все на същата страница, както на слизане. До момента не беше свършила никаква работа тази сутрин. Не успя да направи резервация в „Каприз“ за друг от шефовете си, Люк Мартин, и забрави да каже на Адам, че срещата му с един филмов счетоводител на име Хари Хикс е отменена. Накратко, целият й ден вървеше наопаки.

После телефонът й иззвъня и изведнъж стана още по-лошо.

11

Жената още не се беше вмирисала, което означаваше, че беше мъртва отскоро. Климатикът в спалнята на семейство Бишоп допринасяше за това, като държеше разяждащата августовска жега на почетно разстояние.

Не бяха долетели още и мухите месарки, но скоро щяха да са тук. Мухите месарки или сините мухи, както ги наричаха за благозвучност, подушваха смъртта от пет мили. Почти от същото разстояние, както и вестникарските репортери, един екземпляр от които вече се мотаеше пред портите и разпитваше охраняващия входа полицай, но съдейки по езика на тялото му, не беше изкопчил много.

Рой Грейс, облечен в бял стерилен костюм с качулка, гумени ръкавици и терлици върху обувките, го наблюдаваше няколко минути от предния прозорец на стаята. Кевин Спинела — мъж с остри черти, на двайсетина години, със сив костюм и зле завързана вратовръзка, с бележник в ръка и дъвка в уста. Грейс го беше срещал и преди. Работеше за местния вестник „Аргъс“ и като че ли беше развил неестествената способност да пристига на местопрестъплението часове преди излизане на официалните полицейски комюникета. А съдейки по скоростта — и точността, — с която сериозните престъпления се отразяваха напоследък в националните медии, Грейс предполагаше, че някой от полицията — или от контролния център — му снасяше информация. Но в момента това беше най-маловажният от проблемите му.