Недостатъчно мъртъв - Страница 124

124

Точно когато затваряше, чу сигнал за изчакващ разговор. Телефонът веднага иззвъня отново.

— Ало? — каза тя.

А после си помисли „Мамка му!“, докато сърцето й се свиваше от гласа на другия край. Мамка му, мамка му, мамка му! Защо сега!

102

Телефонът на Скункс пиукна. Беше получил съобщение. Той се надигна от полуразсъблечената Бетани, като отчаяно се опитваше да разбере къде е. Беше заспал, тялото му се беше схванало, не можеше да намери шибания телефон. И вече го тресеше силно.

— Ау! — извика Бетани, когато той мушна грубо ръка под бедрото й.

— Опитвам се да си намеря телефона.

— Май преди това ми строши гърба — каза тя и се изкиска.

— Ти си една мръсна крава.

Намери телефона на пода отпред до мястото до шофьора. Съобщението беше от детектив полицай Пол Пакър.

...

„Тук съм. Готов ли си?“

Скункс написа „да“.

Часовникът на таблото показваше четиринайсет минути след полунощ.

Гърчейки се тромаво, наред с оплакванията на Бетани, че ще я смачка, Скункс си навлече отново шушляковите панталони. Все още беше с маратонки. Млясна бързо Бетани по бузата:

— Ще се видим!

— Какво ще правиш? Къде отиваш?

— Имам среща в офиса!

— Разкажи ми за нея!

— Трябва да тръгвам.

Излезе с мъка от колата, с изтръпнало и все още тресящо се тяло и застана в сянката на оградата на строежа, хванат с една ръка за колата, а с другата за оградата. Дишаше тежко, сърцето му блъскаше и за момент му се стори, че ще повърне. От главата по тялото му се стичаха ручеи пот. Видя лицето на Бет да наднича тревожно към него, бледо като призрак под светлината на уличната лампа отсреща.

Направи крачка и усети, че му се вие свят. Залитна и едва не падна, като се хвана навреме за колата, за да се задържи. „Трябва да го направя! — каза си. — Трябва да го направя, трябва да издържа още малко, само още няколко стъпки, не мога да прецакам всичко, трябва да го направя, трябва. Трябва!“

Нахлупи качулката на ветроустойчивото яке на главата си, а после тръгна напред. Беше излязъл вятър и оградата тракаше слабо. От двете страни на улицата бяха паркирани неподвижни коли, окъпани в оранжева светлина от уличните лампи. Морисът беше на около петдесет метра по-надолу.

Усещаше, че върви с несигурни стъпки. Усещаше, че го наблюдават. Не знаеше къде бяха, но знаеше, че са някъде на улицата. Може би в някоя от колите или микробусите. Подмина един черен приус. Един ситроен 2CV. Прашно пътническо мицубиши, което се размаза пред погледа му, когато стигна до него, а после отново влезе във фокус. Повдигаше му се все по-силно. Усещаше как по лявата му ръка пълзи някакво насекомо, което той удари с дясната. После по него запълзяха все повече насекоми — усещаше острите им малки крачета по кожата си. Той се потупа по гърдите, протегна се и се потупа по врата. После по корема. „Махтесссе!“ — измуча.

Обхвана го внезапна паника — помисли си, че е забравил комплекта си с инструменти. Дали не бяха паднали в колата? Или пък ги беше забравил в караваната?

Провери поред във всеки джоб. Не! Мамка му, не!

После провери отново. Тук си бяха, гушнати в десния джоб на якето, затворени в твърдия си пластмасов калъф.

Стегни се!

Когато стигна до задницата на мориса, изведнъж го обля ярка бяла светлина. Той чу ръмжене на двигател и отстъпи встрани. Бетани профуча край него на първа, махна с ръка, а после бибипна с клаксона.

Глупава крава! Скункс се усмихна, наблюдавайки как стоповете й изчезват. После тръгна бързо, почувствал се изведнъж по-добре, след като вече беше стигнал, извади комплекта от лостове от джоба си, отвори онзи, който му трябваше и мушна върха в ключалката на вратата. Тя се отвори след няколко секунди. Веднага зави алармата в комбинация със святкащи светлини.

Той остана спокоен. Не беше лесно да ги свиеш тези коли, имаше шокови сензори и блокиращи устройства. Но част от жиците минаваха точно зад таблото. Можеше да ги даде на късо, като неутрализира шоковия сензор и блокиращото устройство и да пусне двигателя само с един мост.

Вътре миришеше хубаво, на нова тапицерия, кожа и лек дъх на дамски парфюм. Той влезе, оставяйки вратата отворена, за да му свети вътрешната лампа, мушна глава под таблото и веднага намери онова, което му трябваше. След няколко секунди алармата спря.

И тогава чу вик. Женски глас. Крещящ разярено.

— ХЕЙ! ТОВА Е МОЯТА ПРОКЛЕТА КОЛА!

* * *

Клео хукна надолу по улицата, кръвта й кипеше. Беше достатъчно ядосана, че старателно планираната й вечер, бездруго объркана от неочакваното пътуване на Рой до Лондон, беше окончателно и безвъзвратно провалена от повикването да вземе тялото на стар пияница от една спирка в Пийсхейвън. А сега, когато видя някаква малоумна отрепка с качулка да се опитва да й открадне колата, беше готова да му откъсне ръцете и краката.

Вратата на колата се затръшна. Тя чу как се включи двигателят. Стоповете светнаха. Сърцето й се сви. Копелето се измъкваше. И тогава, точно когато се изравни с волвото, паркирано зад нея, цялата вътрешност на мориса внезапно се озари от ярко избухване, като че ли включиха огромна крушка.

Не последва взрив. Никакъв звук от експлозия. Просто кабината се изпълни с тихи, подскачащи пламъци вътре в нея. Като светлинно шоу.

Тя спря, шокирана в почуда дали закачуленият малоумник не беше просто вандалин, който умишлено я беше запалил. Само че той все още беше вътре в колата.

Тя се хвърли към шофьорската врата и видя отчаяното му изпито лице на прозореца. Той се бореше с дръжката на вратата и я натискаше с цяло тяло, а тя като че ли беше заяла, после заблъска лудо прозореца на вратата с юмрук, като я гледаше с умоляващи очи. Тя видя, че качулката му се беше запалила. И веждите. Усещаше вече и горещината. В паника посегна към дръжката на вратата и дръпна, но тя не поддаде.

124