Недостатъчно мъртъв - Страница 144

144

— Сложи го в плик — каза той разсеяно, като си помисли, че трябва да изпрати патрулна кола да провери как е Клео.

Беше минал около три четвърти час, откакто Ник Никол се обади в залата за произшествия, като помоли да напишат заповед за претърсване на гаражите на Норман Джекс и да я занесат на същия магистрат, който беше подписал първата за тук. Трябваше им не повече от десет минути да напишат проклетото нещо, петнайсет минути да идат до дома на магистрата и после следваха десет секунди формално подписване. Като прибави още петнайсет минути, за да стигнат дотук. Добре де, знаеше че в нетърпението си не отчиташе никакви забавяния, задръствания, каквото и да било, но не го беше грижа. Страхуваше се за Клео. Един злодей беше на свобода. Човекът, когото смяташе, че е тикнал на сигурно място в затвора в Луис.

Човек, извършил смразяваща кръвта гавра с една жена, каквато Грейс не беше виждал досега.

ЗАЩОТО Я ОБИЧАШ.

Точно когато Брансън затваряше плика, той изведнъж се сети за предположенията, изказани от Норман Потинг, за мобилния телефон.

— Всъщност почакай, Глен. Дай да го видя.

Съгласно последните инструкции всички конфискувани телефони трябваше веднага да се предадат, без да се пипат, на телекомуникационния отдел в Съсекс Хаус. В момента обаче нямаше време да се мисли за такива нововъведения, изфабрикувани от някой идиот, който никога през живота си не беше стъпвал в реалния свят.

Грейс сложи ръкавици и взе телефона. Включи го и изпита облекчение, когато не му поиска пин код. После се опита да съобрази какво да натисне, докато накрая се отказа и го даде на Брансън.

— Ти си техничарят — каза. — Можеш ли да намериш списъка на номерата, на които се е обаждал наскоро?

Брансън натисна един-два клавиша и след няколко секунди показа на Грейс дисплея.

— Обаждал се е само на три места оттук.

— Само на три ли?

— Ъ-хъ. Познах един от номерата.

— И кой е той?

— Такситата „Стриймлайн“ на Хоув — 202020.

Грейс записа и другите два, после се обади на справки. Единият беше на „Хотел дю Вен“. Вторият — на хотел „Ландсдаун Плейс“.

— Май Бишоп ни е казал истината — промълви Грейс замислено.

В това време един от криминолозите на местопрестъплението, който ги придружаваше в апартамента, го повика:

— Старши детектив, мисля, че трябва да видите това.

Беше килер за метли до входа на кухнята. Но очевидно там отдавна никой не държеше метли. Грейс гледаше смаяно. Беше миниатюрен контролен център. С десет малки телевизионни монитора по стените, всичките изключени, конзола с малък въртящ се стол пред нея и нещо като купчина записващи устройства.

— Какво, по дяволите, е това? Част от системата му за сигурност ли? — попита Грейс.

— Той има три изхода… не разбирам защо са му десет монитора, сър — каза криминологът. — И няма камери вътре или вън… проверих.

В този момент в стаята влезе Алфонсо Дзафероне с подписаната заповед за обиск на гаражите на Норман Джекс.

* * *

Десет минути по-късно Грейс и Брансън стояха пред редица малки жилища, преустроени от бивши конюшни и закътани зад широка озеленена улица с жилищни сгради, с големи отделни или строени на калкан викториански вили. Сред тях имаше няколко малки магазинчета — ремонтни работилнички на коли, дизайнерско студио и софтуерна компания — всичките вече затворени, — а след това редица гаражни клетки. Според документа, който бяха намерили, Норман Джекс държеше под наем номер 11 и 12. На боядисаните в синьо врати на двата гаража висяха тежки катинари.

Горилата от местния екип за подкрепление, който беше разбил вратата на апартамента, и още четирима негови членове бяха в готовност. Вече беше почти тъмно. На мястото цареше призрачна тишина. Грейс ги инструктира, щом отворят вратата, никой да не влиза, ако помещението е празно, което беше много вероятно, за да се запази за криминолозите.

След няколко мига жълтият таран се блъсна в центъра на вратата, като разцепи на трески дървото около ключалката и запрати катинара заедно с назъбено парче дърво на пода. Няколко фенерчета светнаха едновременно, едното от които беше на Грейс.

Вътрешността, запълнена почти изцяло от някакъв автомобил под специално ушито покривало, беше тиха и празна. Миришеше на машинно масло и кожа. В другия край на пода светнаха две червени точки и после угаснаха. Вероятно мишка или плъх, помисли си Грейс, като даде знак на другите да изчакат и влезе сам да потърси ключа на лампата. Намери го и на тавана светнаха две изненадващо ярки крушки.

Най-отзад в помещението имаше работен тезгях, върху който стоеше машинка, каквато беше виждал в ключарските работилници. Зад нея на стената висяха заготовки за ключове, подредени старателно по размери. По всички други стени висяха инструменти, пак спретнато подредени на групи. Всичко беше абсолютно чисто. Твърде чисто. Приличаше повече на изложбен щанд, отколкото на гараж.

На пода имаше малък, много стар куфар. Грейс щракна ключалките. Беше пълен със стари жълтеникави папки, фирмени документи, писма, а най-отдолу откри син ученически дневник от 1976 година. Той затвори куфара — по-късно криминолозите щяха да го прегледат обстойно.

После с помощта на Брансън махна покривалото от колата и откри лъскав 3.8 ягуар седан Mk II от 1962 година, млечнобял. Беше в такова безупречно състояние, че изглеждаше съвсем нов въпреки годините си. Като че ли го бяха докарали тук право от фабриката, без дори да се изцапа по пътя.

— Прекрасен е! — каза Брансън с възхищение. — Трябва да си вземеш един такъв, старче. Тогава ще приличаш на оня детектив по телевизията… инспектор Море.

144