Недостатъчно мъртъв - Страница 19

— Добре, дай ми двечки от онези бебчета, които ти дадох тази сутрин… ако са ти останали.

Брансън му връчи два парацетамола. Грейс ги изкара от станиоловата им опаковка и ги преглътна с глътка минерална вода от бутилката в жабката. После излезе от колата и тръгна бързо и целенасочено към малката синя предна врата с матирано стъкло и натисна звънеца.

Брансън стоеше до него, изпълвайки цялото пространство, и за миг Грейс изпита желание детектив сержантът да изчезне за няколко минути и да го остави сам. След като не беше виждал Клео почти цяла седмица, изпитваше дълбок копнеж да бъде няколко минути насаме с нея. Да усети, че тя все още има към него същите чувства както миналата седмица.

След малко тя отвори вратата и Грейс направи онова, което правеше винаги, когато я видеше. Вътрешно направо се разтопи от радост.

Според „новоговора“, измислян от някакво политбюро с политически правилна линия, което Грейс ненавиждаше, официалната титла на Клео Мори наскоро бе променена на „старши техник по анатомична патология“. На старомодния език, на който говореха и който разбираха нормалните хора, това означаваше старши патологоанатом.

Не че някой, който не я познаваше и я видеше да върви по улицата, би могъл да отгатне професията й!

Висока 170 см, на двайсет и кусур години, с дълга руса коса, излъчваща самоувереност, според всички определения — може би не съвсем верни точно за мястото, където работеше — тя беше смъртоносно великолепна. Застанала в малкото фоайе на моргата, с вдигната нагоре коса, облечена в зелен хирургически комплект с тежка гумена престилка отгоре и гумени ботуши, тя приличаше по-скоро на някаква зашеметяваща актриса, която играе роля, отколкото на онова, което беше в действителност.

Макар че любопитният и подозрителен Брансън стоеше точно до него, Грейс не можа да се удържи. Погледите им се задържаха за повече от миг. Страхотните й, невероятни, големи, кръгли и сини като небето очи надникнаха право в душата му, намериха сърцето му и го залюляха нежно.

Дощя му се Глен Брансън да се изпари. Вместо това копелето продължаваше да стои, като местеше поглед от единия към другия и се хилеше като малоумен.

— Здрасти! — каза Грейс малко неловко.

— Старши детектив, детектив сержант Брансън, колко ми е драго да ви видя двамата!

Грейс отчаяно искаше да я прегърне и да я целуне. Вместо това, като се овладя и се насили да влезе отново в работен режим, той само се усмихна. След това, почти без да усеща сладникавата миризма на тригена — дезинфекционното средство, пропило помещението, той я последва в познатия малък офис, който изпълняваше ролята и на приемна. Помещението беше абсолютно безлично, но въпреки това той го харесваше, защото беше нейното пространство.

На пода бръмчеше вентилатор на стойка, боядисани в розово с „Артекс“ стени, розов килим, столове за посетителите, подредени във формата на буквата „Г“ и малко метално бюро, на което имаше три телефона, купчина малки кафяви пликове с надпис „Лични вещи“ и голям тефтер в зелено и червено с надпис „Регистър на моргата“ със златен шрифт.

На едната стена беше монтиран светлинен шкаф, както и редица удостоверения по здравеопазване и хигиена в рамки и едно по-голямо от Британския институт по балсамиране, с името на Клео Мори отдолу. На другата стена имаше камера за наблюдение, която показваше в неспирна поредица сменящите се образи на предната, задната и двете странични страни на сградата, последвани от близък план на входа.

— Чаша чай, господа, или направо ще влезете?

— Надюшка готова ли е да почва?

Ясните блеснали очи на Клео се задържаха върху неговите секунда по-дълго от необходимото за въпроса. Усмихнати очи. Невероятно топли очи.

— Току-що изскочи за един сандвич. Ще започне след десет минути.

Грейс усети тъпа болка в стомаха, припомняйки си, че не беше ял нищичко цялата сутрин. Минаваше два.

— С удоволствие ще пийна един чай. Имате ли бисквити?

Като измъкна от бюрото си една тенекиена кутия, тя отвори капака.

— Обикновени. „Кит-Кет“. С желе? С черен шоколад или с шоколад „Лайбниц“? Със смокини? — тя им подаде кутията, но Брансън поклати глава. — Какъв чай? „Инглиш Брекфаст“, „Ърл Грей“, „Дарджийлинг“, китайски, от лайка, от мента, зелен?

Грейс се ухили.

— Все забравям. Това вашето тук си е направо магазинче на „Старбъкс“.

Но последното не предизвика дори и сянка от усмивка у Глен Брансън, който седеше с лице, заровено в дланите, отново внезапно потънал в депресия. Клео изпрати на Грейс мълчалива целувка. Той си взе един „Кит-Кет“ и му обели обвивката.

Най-сетне, за негово облекчение, Брансън внезапно каза:

— Ще ида да се облека.

Той излезе от стаята и те останаха сами. Клео затвори вратата, обви ръце около Грейс и го целуна нежно. Дълго.

Когато устните им се отделиха, като все още го държеше здраво в прегръдката си, тя го попита:

— Та как си?

— Липсваше ми — каза й той.

— Така ли?

— Да.

— Колко?

Той разпери широко ръце.

С престорено възмущение тя му каза:

— Само толкова ли?

— А аз липсвах ли ти?

— Липсваше ми много. Много, много.

— Добре! Как беше курсът?

— Не ти трябва да знаеш.

— Опитай — той я целуна отново.

— Ще ти разкажа довечера на вечеря.

Това му харесваше. Харесваше му начинът, по който тя вземаше инициативата. Харесваше му впечатлението, което създаваше, че има нужда от него.

Никога не се беше чувствал така с жена. Никога. Толкова години беше женен за Санди и се обичаха дълбоко, но никога не беше усещал, че има нужда от него. Не и така.