Недостатъчно мъртъв - Страница 18

Той очакваше с нетърпение да й премери противогаза.

14

— Това място всеки път ме смазва — каза Глен Брансън, вдигайки поглед от тихия мрак на мислите си към още по-мрачната гледка навън. Рой Грейс даде ляв мигач, намали скоростта на старата си кафеникава алфа ромео седан и излезе извън кръговото движение на „Луис Роуд“, преминавайки покрай табела със златни букви върху черен фон, която гласеше „Градска морга на Брайтън и Хоув“. — Трябва да им подариш колекцията от музикалните си записи.

— Много смешно.

Като че ли от уважение към мястото Брансън се наведе напред и намали звука на сидито на Кати Мелуа, което свиреше.

— Във всеки случай — каза Грейс отбранително, — харесвам Кати Мелуа.

Брансън сви рамене. После още веднъж.

— Какво? — каза Грейс.

— Трябва да ме оставиш аз да ти подбирам музиката.

— Много съм си добре с моя си избор.

— Беше много добре и с дрехите си, докато не ти показах какво смачкано старче си в тях. Беше си добре и с подстрижката си. Откакто започна да ме слушаш, изглеждаш десет години по-млад… а си имаш и гадже, нали? И се басирам, че тя е във форма!

Отпред, зад портите от ковано желязо, прикрепени към зидани колони, се виждаше дълга едноетажна сграда, тип бунгало, със сива пръскана мазилка по стените, която като че изсмукваше цялата топлина от въздуха дори и в такъв изгарящо горещ летен ден. От едната страна имаше покрита автомобилна алея, достатъчно широка, за да поеме линейка или както ставаше по-често — тъмнозеления микробус на съдебните следователи. Край стената бяха паркирани няколко коли, включително и жълтият сааб със свален покрив, който бе собственост на Надюшка де Санча, и което бе много по-важно за Рой Грейс, малкият син спортен морис, което означаваше, че Клео беше дежурна днес.

И въпреки предстоящия ужас той усети как настроението му се приповдига. Съвсем не на място, знаеше това, но просто не можеше да се удържи.

Години наред мразеше това място. Беше един от ритуалите за посвещение на полицаите — присъствието на аутопсия в началото на обучението. Но сега моргата имаше съвсем различно значение за него. Обръщайки се с усмивка към Брансън, той отвърна:

— Онова, което за гъсеницата е краят на света, учителят нарича пеперуда.

— Какво? — попита Брансън сащисан.

— Джуандзъ — отвърна весело Грейс, опитвайки се да сподели радостта с приятеля си, да ободри малко бедния човечец.

— Кой?

— Китайски философ. Починал в 275 година преди Христа — не обясни обаче откъде бе научил всичко това.

— И сега е в моргата, така ли?

— Ти си един проклет еснаф, нищо повече — Грейс паркира на едно свободно място и изключи двигателя.

Малко пооперил гребен, Брансън отвърна:

— Така ли било? И откога навлезе толкова във философията, старче?

Всеки път, когато споменаваха възрастта му, Грей усещаше убождане. Току-що беше отпразнувал — ако това беше правилната дума — трийсет и деветия си рожден ден и идеята, че следващата година щеше да отбележи великата си четиридесета годишнина, не му харесваше.

— Много смешно.

— Гледал ли си филма „Последният император“?

— Не си спомням.

— Да бе, как ще си спомниш — каза Глен саркастично. — Спечели само девет „Оскара“. Ами брилянтен е. Трябва да си го вземеш на дивиди… освен ако не си твърде зает да доглеждаш пропуснатите епизоди на „Отчаяни съпруги“. И — той кимна към моргата — още ли я будалкаш?

— Не е твоя работа!

Макар че всъщност това беше работа на Брансън, беше работа на всички, защото в момента фокусът на вниманието на Грейс беше съвсем на друго място, съвсем не където трябваше да бъде. Потискайки желанието си да изскочи от колата и да се втурне към моргата, за да се види с Клео, и измествайки бързо темата към задачата за деня, той каза:

— Та какво мислиш? Той ли я е убил?

— Не поиска да му извикаме адвокат — отвърна Брансън.

— Учиш се, значи — каза Грейс, искрено доволен.

Беше факт, че повечето престъпници, когато ги арестуваха, тихичко се предаваха. Шумно протестиращите често бяха невинни… поне за конкретното престъпление, в което ги обвиняваха.

— Но дали е убил жена си? Не знам, не мога да налучкам — добави Брансън.

— Нито пък аз.

— Какво ти казаха очите му?

— Трябва да го хвана, когато е по-спокоен. Как реагира, когато му съобщи?

— Беше смазан. Изглеждаше съвсем истински.

— Преуспяващ бизнесмен, така ли?

Бяха спрели в сянката до каменната стена, до висок лавров храст. През отворения шибидах и прозорците лъхаше жега. Малко паяче внезапно се спусна по паяжината си от едно вътрешно огледало.

— Да. На някакви софтуерни системи — каза Брансън.

— Знаеш ли каква характеристика е най-добре да имаш, за да станеш преуспяващ бизнесмен?

— Каквато и да е, аз не съм роден с такава.

— Трябва да бъдеш социопат. Без съвест, такава, каквато я притежават обикновените хора.

Брансън натисна бутона и свали още повече стъклото.

— Социопат значи психопат, така ли? — улови паячето в масивната си длан и внимателно го пусна навън.

— Имат някои общи характеристики, но и една значителна разлика — социопатите могат да се контролират, психопатите — не.

— Значи — каза Брансън — Бишоп е преуспяващ бизнесмен, ерго е социопат, ерго е убил жена си. Бинго! Закриваме случая. Да вървим да го арестуваме?

Грейс се ухили.

— Някои пласьори на наркотици са високи, тъмнокожи, с обръснати глави. Ерго, ти си пласьор на наркотици.

Брансън се намръщи и кимна.

— Разбира се. Мога да ти намеря каквото поискаш.

Грейс протегна ръка.