Недостатъчно мъртъв - Страница 26

Потейки се обилно в лепкавата задушна жега, Софи умираше от жажда. Спря пред една вестникарска будка да си купи кутийка кола, която веднага отвори и пресуши на две глътки. Отчаяно, просто отчаяно искаше да види Брайън.

А после точно под носа си видя с черни букви върху белия билборд на „Аргъс“: МЪРТВА ЖЕНА, ОТКРИТА В ДОМА НА МИЛИОНЕР.

Тя пусна празната кутийка в една кофа за боклук и грабна един брой на вестника от купа на стелажа.

Под заглавието със същите думи имаше цветна снимка на внушителна къща в стил псевдо-Тюдор, чиято автомобилна алея и улицата отпред бяха оградени с полицейски лента и бяха претъпкани с коли, включително две коли с надпис „Полиция“, няколко микробуса и едрия четвъртит силует на колата лаборатория за тежки произшествия. Встрани беше поместена много по-малка черно-бяла снимка на Брайън Бишоп с папийонка и привлекателна жена с небрежно-елегантна коса.

В материала отдолу пишеше:

...

„Рано тази сутрин в резиденцията на «Дайк Роуд Авеню», принадлежаща на богатия бизнесмен Брайън Бишоп, 41-годишен, беше открито тялото на съпругата му Кати, 35-годишна. В къщата беше повикан патолог от Министерството на вътрешните работи и впоследствие оттам беше изнесен труп.
Съсекската полиция започна разследване, оглавявано от старши детектив Рой Грейс от отдела за криминални разследвания на Съсекс.
Роденият в Брайтън Бишоп, който е управител на «Интърнешънъл Ростеринг Солушънс» АД — една от стоте най-бързо развиващи се компании в Обединеното кралство през тази година според «Сънди Таймс», — не бе открит за коментар. Съпругата му е в комитета на детската благотворителна организация с център в Брайтън — «Рокинг Хорс Апийл» и е събирала средства за много местни каузи.
Следобед ще бъде извършена аутопсия.“

С чувство на силно гадене Софи продължи да гледа втренчено страницата. До момента не беше виждала никога снимката на Кати Бишоп и нямаше представа как изглежда. Божичко, жената беше красива. Много по-привлекателна от нея самата… каквото и да направеше. Изглеждаше толкова изискана, толкова щастлива, толкова…

Тя пусна вестника обратно в купа още по-смутена. Винаги беше трудно да накара Брайън да говори за жена си. И същевременно, макар че част от нея изгаряше от любопитство да разбере всичко за тази жена, друга нейна част се опитваше да отрече съществуването й. Тя никога преди не беше имала връзка с женен мъж, никога не беше искала да има такава… опитваше се да живее съгласно простичкия морален код: „Не прави нищо, което не би желала да ти направят на теб.“

Всичко това отпадна, когато се запозна с Брайън. Той чисто и просто я помете. Хипнотизира я. Макар че започна като невинна дружба. А сега за пръв път тя виждаше съперницата си. И Кати не беше жената, която тя очакваше да види. Не че знаеше всъщност какво да очаква, Брайън никога не говореше много за нея. Но в представите й това беше някаква кисела лелка с коса на кок. Някаква ужасна стара коза, която беше подлъгала Брайън да сключи брак без любов. А не тази поразителна, самоуверена и щастлива на вид жена.

Внезапно се почувства съвсем объркана. И се зачуди какво, за Бога, мислеше, че прави тук. С неохота извади мобилния телефон от чантата си — евтината лимонова на цвят платнена чанта, която беше купила в началото на лятото, защото беше модна, но която сега й изглеждаше смущаващо долнопробна. Точно като нея самата, изведнъж осъзна тя, след като видя своето отражение в работните си дрехи в стил гръндж в огледалото на една фотобудка.

Ще трябва да си иде у дома, да се преоблече и да се освежи. Брайън обичаше тя да изглежда добре. Спомняше си с какво неодобрение я беше посрещнал, когато веднъж Софи работи до късно в офиса и се появи на среща в моден ресторант, без да се е преоблякла.

След няколко мига колебание тя набра номера му, притисна телефона до ухото си и се съсредоточи свирепо, продължавайки да не забелязва мъжа с качулката, който стоеше само на няколко крачки от нея и привидно разглеждаше книгите с меки корици на въртящия се стелаж на будката.

Докато наоколо отекваше още едно съобщение по високоговорителя, тя погледна масивния часовник с четири циферблата и римски цифри.

Четири часът и петдесет и една минути.

— Здрасти — каза Брайън и гласът й го стресна, защото й отговори, преди да е чула позвъняването.

— Горкичкият ми — каза тя. — Толкова съжалявам.

— Да — гласът му беше фалшив, несигурен. Като че ли поглъщаше нейния като попивателна.

Последва дълго неловко мълчание. Най-сетне тя каза:

— Къде си?

— В един хотел. Проклетите полицаи не ме пускат в къщата ми. Не ме пускат у дома. Не ми казват какво е станало… представяш ли си? Казват, че било място на престъплението и че не мога да влизам. Аз… о, Боже, Софи, какво ще правя? — и той се разплака.

— Аз съм в Брайтън — каза тя тихо. — Върнах се рано от работа.

— Защо?

— Аз… помислих… помислих си, че може би… не знам… съжалявам… помислих си, че може би мога да направя нещо. Нали знаеш. Да помогна — гласът й затихна. Тя гледаше украсения часовник. Гледаше гълъба, който внезапно кацна отгоре му.

— Не мога да се срещна с теб — каза той. — Невъзможно е.

Софи се почувства глупаво, че изобщо го беше предложила. Какво, по дяволите, й се въртеше в главата?

— Не — каза тя, наранена от внезапната рязкост в гласа му. — Разбирам. Просто исках да кажа, че ако има нещо, което мога да направя…

— Няма нищо. Беше мило от твоя страна да се обадиш. Аз… аз трябва да ида да идентифицирам тялото й. Не съм казал още дори на децата. Аз…