Недостатъчно мъртъв - Страница 32

— Достатъчно.

Грейс забави лентата. На екрана Глен Брансън попита: „Може ли да ми кажете кога за последен път видяхте съпругата си, мистър Бишоп?“

Грейс спря лентата.

— Сега искам да се концентрираш върху очите на Бишоп. Искам да преброиш колко пъти примигна. Искам бройката примигвания в минута. Имаш ли секундарна стрелка на тази контролна кула на НАСА, която носиш на ръката си?

Брансън се втренчи в часовника си, като че ли объркан от въпроса. Той имаше модерен голям хронометър „Касио“, от онези с твърде многото циферблати и копчета, за които Грейс все се чудеше дали приятелят му имаше представа за какво служат и половината от тях.

— Трябва да има някъде — отговори Брансън.

— Окей, започни да засичаш сега.

Глен се обърка няколко пъти. После на екрана Рой Грейс застана в центъра на стаята и започна да разпитва Бишоп.

...

— Къде спахте снощи, мистър Бишоп?
— В моя апартамент в Лондон.
— Може ли някой да потвърди това?

— Двайсет и четири — обяви Глен Брансън, премествайки поглед от часовника си върху екрана, а после обратно.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре. Повтори го.

На екрана Грейс попита Бишоп:

...

— Кога пристигнахте на игрището в клуба за голф тази сутрин?
— Точно след девет.
— И шофирахте дотук от Лондон?
— Да.
— Към колко часа е било това?
— Около шест и половина.

— Отново двайсет и четири!

Грейс спря лентата.

— Интересно — каза.

— Кое точно? — попита Брансън.

— Това е експеримент. Пробвам нещо, което прочетох онзи ден в един бюлетин по психология, за който съм абониран. Авторът твърдеше, че в една университетска лаборатория… мисля, че беше в Единбург… са установили, че хората примигват повече пъти в минута, когато казват истината, отколкото, когато лъжат.

— Наистина ли?

— Примигват 23,6 пъти в минута, когато казват истината, и 18,5 пъти в минута, когато лъжат. Факт е, че лъжците седят много неподвижно… трябва да мислят по-усилено от хората, които казват истината… а когато мислим по-усилено, сме по-неподвижни — той пусна отново лентата.

Брайън Бишоп все повече се вълнуваше, като най-сетне стана и започна да жестикулира.

— Твърдо двайсет и четири — каза Брансън.

— И езикът на тялото му потвърждава това — каза Грейс. — Прилича на човек, който казва истината.

Но съзнаваше пределно ясно, че това е само един индикатор. Беше му се случвало да разчете погрешно езика на тялото и преди и беше загазвал зле.

26

Пресата наричаше август „глупавия сезон“. След като парламентът беше в лятна ваканция и половината свят в отпуск, месецът не изобилстваше на новини. Вестниците често правеха важни теми от незначителни събития, които по друго време може би изобщо никога нямаше да стигнат до страниците им, и за тях нямаше нищо по-хубаво от сериозно престъпление — колкото по-зловещо, толкова по-добре. Единствените хора, които, изглежда, не излизаха в отпуск, нито пък спазваха обичайното работно време, бяха престъпниците.

И той самият, размишляваше Рой Грейс.

Последната му свястна ваканция беше преди повече от девет години, когато те със Санди отлетяха със самолет за Испания и отседнаха в един апартамент под наем близо до Малага. Апартаментът беше тесен и вместо рекламираната гледка към морето гледаше към многоетажен автомобилен паркинг. И през по-голямата част от седмицата валеше.

За разлика от сегашната гореща августовска вълна тук, в Брайтън, която докара още повече отпускари и излетници от обикновеното, залели града. Плажовете бяха претъпкани, както и баровете и кафенетата. Брайтън и Хоув имаха стотици хиляди вертикални капанчета, където човек можеше да пийне, и Грейс предполагаше, че вероятно сега се използваха до последна възможност. Беше рай за уличната престъпност. За нея сезонът беше по-скоро „отворен“, отколкото „глупав“.

Той много добре съзнаваше, че при липсата на новини едно разследване на убийство като това, което му бяха трупнали сега, щеше да се наблюдава много по-внимателно от пресата от нормалното. Богата жена намерена мъртва, скъпа къща, може би участие в изчанчен секс, показен хубавец съпруг. Това си беше сигурен удар за всеки редактор, който се мъчеше да запълни вестникарските колонки.

Грейс трябваше да планира от самото начало как изключително предпазливо да се разправя с пресата и медиите и да се опита, както правеше винаги, да накара отразяването на събитието по-скоро да помага, отколкото да вреди при разследването. Утре сутринта щеше да свика първата от поредицата редовни пресконференции по въпроса. Преди това проведе две оперативки с екипа, който събираше, за да ги подготви.

И въпреки цялата тази дейност трябваше някак си да измисли как да отлети за Мюнхен. Трябваше.

Беше абсолютно необходимо.

Толкова много мисли за Санди се въртяха в главата му. Седяла в бирария на открито. С любовник? След загуба на паметта? Или просто бяха сбъркали човека? Ако някой друг му беше казал, че я е видял, той сигурно просто би отхвърлил информацията. Но Дик Поуп беше добър детектив, обстоятелствен човек, с добра зрителна памет.

Няколко минути преди шест и трийсет, придружаван от Глен Брансън, Грейс напусна видеозалата за разпит на свидетели, грабна за двамата по едно кафе от автомата в кухненския бокс и тръгна по коридора към първа зала, която беше определена за неговото разследване от Тони Кейс. Мина покрай голямо табло с червен филц с надслов „ОПЕРАЦИЯ ЛИСАБОН“, под който имаше снимка на приличащ на китаец мъж с рядка брадица, заобиколена от няколко други снимки на камъни в дъното на високите скали на местната природна забележителност Бийчи Хед — всяка оградена с червен кръг.