Недостатъчно мъртъв - Страница 33

Бийчи Хед — драматичен и красив нос от бели варовикови скали, имаше неприятната репутация на най-популярното място за самоубийства в Англия. Предлагаше на желаещите стръмен и зловещо примамлив скок от около двеста метра до брега на Ламанша. Списъкът на онези, които бяха прекрачили, скочили, търкулнали се или преминали с кола през затревения му край и бяха оцелели, беше кратък.

Този злочест, неизвестен човечец беше намерен мъртъв през май. Отначало помислиха, че е поредният самоубиец, докато аутопсията не показа, че вероятно е получил известна помощ, като се вземе предвид фактът, че е бил мъртъв от доста време, преди да скочи. Разследването продължаваше, но със затихващ успех всеки път, когато поредната линия на разпити удряше на камък.

Всяко значително произшествие получаваше име, дадено му произволно от компютъра на съсекската полиция. Ако някое име звучеше като свързано със случая, който разследваха, това просто беше съвпадение. А това се случваше рядко.

За разлика от работните места в останалата част на Съсекс Хаус — и във всички останали полицейски участъци в страната, — тук по бюрата в първа зала нямаше и знак от нещо лично. Нямаше снимки на членове на семействата, на футболисти, списъци с дати на спортни състезания, смешни карикатури. Всичко в това помещение, освен мебелите и апаратурата, бе свързано с разследването. Не се чуваха и много шеги, само свирепа концентрация. Звън на телефони, тракане на клавиатури, шум на хартия, бълвана от лазерните принтери. Тишината на концентрацията.

Той огледа първоначалния си екип със смесени чувства, докато пресичаше стаята. Имаше няколко познати лица, които се радваше да види. Детектив сержант Бела Мой — привлекателна жена на трийсет и пет години с къносана кестенява коса, държеше пред себе си кутия с медени бисквити с шоколад, към които беше пристрастена. Ник Никол — с къса коса, висок като върлина, с разкопчана на врата риза с къси ръкави, имаше бледия и уморен вид на баща на шестседмично бебе. Служителката от индекса и базата данни — млада, пълничка жена, с дълга кестенява коса, на име Сюзан Градли, беше извънредно трудолюбива и експедитивна. И ветеранът Норман Потинг, когото ще трябва да държи под око.

Детектив сержант Потинг беше на петдесет и три години. С тясно, сякаш гумено лице, кръстосано от разкъсани капиляри под оредяваща, сресана през цялото теме коса, пълни устни и пожълтели от тютюн зъби. Беше облечен с измачкан бежов ленен костюм и оръфана жълта риза с къси ръкави, върху която като че ли носеше целия си обяд. Колкото и необичайно да бе, имаше сериозен слънчев тен, който, както трябваше да признае Грейс, подобряваше външния му вид, макар че повечето жени в отдела го смятаха за противен. Обикновено прехвърляха Потинг да запълва дупките из цялата страна, когато някой отдел имаше отчаяна нужда от човек.

Присъствието на детектив Алфонсо Дзафероне като член на екипа не допринасяше за подобряване на настроението на Грейс. Мрачен, арогантен мъж на двайсет и кусур години, с латиноамериканска хубост и оформена с гел прическа, облечен предизвикателно в черен костюм, с черна риза и кремава вратовръзка. При последната им съвместна акция Дзафероне бе проявил съобразителност, но имаше проблем с агресивността. Отчасти поради липсата на избор, защото беше отпускарски сезон, но и поради желанието да даде на това животинче урок по добри маниери, Грейс го включи в екипа.

Докато поздравяваше поред всеки един от тях, Грейс си мислеше за Кати Бишоп. Представи си я на леглото в къщата й на „Дайк Роуд Авеню“ тази сутрин, после на масата в моргата следобед. Като че ли носеше духа й в сърцето си. Бремето на отговорността. Хората в тази стая и другите, които скоро щяха да се присъединят към екипа в залата за конференции, носеха огромна отговорност.

Поради което трябваше да изтика всички мисли за Санди в някакво изолирано кътче на мозъка си и да ги заключи там засега. Някак си.

През следващите няколко часа и дни щеше да научи повече за Кати Бишоп, отколкото който и да било на тази земя. Повече от съпруга й, родителите й, връстниците й, най-добрите й приятели. Те може и да смятаха, че я познават, но всъщност знаеха за нея само онова, която тя им позволяваше да научат. Неизбежно нещо щеше да бъде укрито. Всяко човешко същество постъпваше така.

И неизбежно Рой Грейс щеше да приеме нещата лично. Винаги ставаше така.

Но в този миг Грейс не знаеше колко личен за него щеше да стане този случай.

27

Скункс почувства прилив на сили. Светът беше много по-добро място. Хероинът си вършеше работата — беше му приятно топло и замаяно, всичко беше чудесно, тялото му бе залято от ендорфини. Ей така трябваше да усеща живота; искаше да запази това усещане завинаги.

Пристигна Бетани с пиле, малко картофена салата и кофа с крем карамел, които беше взела от хладилника на майка си, и всички лайнари се бяха омели от караваната му, и той я оправи изотзад, така както тя обичаше… и както и той обичаше, масивният й задник да се притиска в корема му.

А сега тя го караше по крайбрежната улица с малкото пежо на майка си, а той се беше излегнал в седалката до нея, наклонена назад, и зяпаше през моравите очила офиса си. Отбелязвайки на свой ред всички паркирани коли. Всички видове коли, за които можете да се сетите. Всичките прашни и напечени от слънцето. Стопаните им бяха на плажа. Той търсеше кола, която да отговаря на марката и модела, записани на влажното смачкано листче хартия на скута му, неговия списък за пазаруване, който трябваше да поглежда от време на време, защото паметта му беше боклук.