Недостатъчно мъртъв - Страница 34

— Трябва скоро да се връщам. На майка й трябва колата. Довечера отива на бридж — каза Бетани.

Всички шибани марки коли в света бяха паркирани на крайбрежната улица тази вечер. Всички шибани марки, с изключение на онази, която търсеше. Нов модел ауди А4 кабриолет, автоматик, с нисък километраж, металик в синьо, сребристо или черно.

— Насочи към Шърли Драйв — каза той.

Часовникът на таблото показваше шест и петнайсет вечерта.

— Наистина трябва да се прибера до седем. Колата й трябва, ще ме убие, ако закъснея — отговори Бетани.

Скункс я погледна одобрително за момент. Имаше къса черна коса и дебели ръце. Гърдите й извираха от деколтето на размъкнатата тениска, а пълните й кафяви бедра бяха прикрити оскъдно от синя дочена минипола. Беше пъхнал едната си ръка под ластика на гащите й, гушната в меките й влажни срамни косми, като мушкаше с два пръста още по-надълбоко.

— Завий надясно — нареди той.

— Караш ме пак да ми се прииска!

Той мушна пръсти още по-надълбоко.

Тя се задъха.

— Скункс, престани!

И на него отново му се прииска. Тя зави надясно на светофара, покрай статуята на кралица Виктория, а после той внезапно извика:

— Спри!

— Какво има?

— Там! Там! Там! — той хвана волана, като качи колата на бордюра, без да обръща внимание на скърцането на спирачките и на клаксона отзад.

Докато Бетани спираше колата, Скункс извади първо пръстите, после ръката си.

— Брилянтно, мамка му! Виждаш ли я!

Отвори вратата на колата, излезе с препъване и тръгна, без да се обърне.

Там, на светофара, от другата страна на улицата беше спряла тъмносиня металик ауди А4 кабриолет. Скункс измъкна химикалка от джоба си, записа номера на колата на листчето, после измъкна мобилния си телефон от джоба на панталона и набра един номер.

— GU 06 LGJ — прочете. — Можеш ли да ми дадеш нещо до един час?

Толкова беше доволен, че дори не видя как пежото замина, а Бетани му махна с ръка, не чу и краткото й бибипкане.

„Брилянтно! — помисли си. — Да-а!“

Не видя също така и малкия сив форд край бордюра на няколко метра зад него. Това беше една от петте коли на екипите за проследяване, която караше подире му през последния половин час, след като беше излязъл от караваната.

28

Брайън Бишоп седеше на ръба на голямото легло, обгърнал брадичка с длани, и гледаше телевизия в хотелската си стая. До него на подноса чашата с чай отдавна беше изстинала, а двете бисквити в целофанови опаковки стояха недокоснати. Беше изключил климатика, защото беше твърде студено, а сега, все още с дрехите си за голф под сакото, го обливаше пот.

Отвън, въпреки стъклопакета, чуваше воя на сирена, слабото мърморене на двигателя на някакъв камион, подновяващото се „пиу-пиу-пиу“ на автомобилна аларма. Свят, от който се чувстваше абсолютно откъснат, докато гледаше своята къща… дома си… по проклетата „Скай Нюз“. Усещането беше напълно сюрреалистично. Като че ли той самият се беше превърнал в непознат в собствения си живот. И не само в непознат. В парий.

Беше изпитал нещо подобно и преди, по време на раздялата, а после и на развода му с Зоуи, когато децата му Карли и Макс бяха взели нейната страна, след като тя успешно ги беше настроила срещу него, и отказваха да говорят с него почти две години.

Обичан от камерите новинар със съвършена прическа и страхотни зъби стоеше пред къщата, пред синьо-бялата лента с надпис „Полиция — Местопрестъпление — Не преминавай“ и размахваше микрофон. „Днес следобед беше извършена аутопсия. Ще се върнем към темата в новините в седем часа. Аз съм Дейвид Уилтшър, «Скай Нюз».“

Брайън се чувстваше напълно и окончателно объркан.

Мобилният му телефон иззвъня. Тъй като не позна номера, той го остави да звъни. Почти всяко обаждане днес следобед беше от пресата или от медиите, които, както предполагаше той, се бяха добрали до номера на мобилния му телефон от уебстраницата на компанията му. Интересното беше, че освен Софи му се бяха обадили само двама приятели — Глен Мишон и Иън Стийл; беше се обадил и бизнес партньорът му Саймън Уолтън. Саймън прозвуча истински разтревожен за него, попита го има ли нещо, което може да направи, и да не се притеснява за бизнеса, че той щял да се погрижи за всичко, докогато Брайън има нужда.

Брайън разговаря няколко пъти с родителите на Кати, които бяха в Аликанте, Испания, където бащата на Кати разгръщаше поредното си — почти със сигурност обречено — бизнес начинание. Те щяха да се върнат със самолет утре сутринта.

Чудеше се дали да се обади на адвоката си, но защо? Не беше виновен за нищо. Просто не знаеше какво да прави, затова седеше тук неподвижен и хипнотизиран, зяпайки екрана, възприемайки разсеяно групата полицейски коли, които бяха задръстили автомобилната му алея и бяха паркирани отвън на улицата. Покрай къщата преминаваше непрекъснат поток от коли, чиито шофьори и пътници до един извиваха врат, за да гледат. Имаше работа за вършене. Телефонни разговори, електронни съобщения. Купища, по дяволите, но в този миг Брайън не беше в състояние да функционира.

Той се изправи нервно и известно време крачи из стаята, после влезе в блестящата от чистота баня, огледа кърпите, повдигна седалката на тоалетната с желание да се изпикае. Нищо не се получи. Загледа се в лицето си в огледалото над умивалника. После погледът му беше привлечен от редица тоалетни принадлежности. Малки, имитиращи мрамор, пластмасови шишенца с шампоан, балсам, душ гел и балсам за тяло. Размести ги, докато не ги подреди на еднакво разстояние едно от друго, после не хареса разположението им на етажерката и ги премести няколко сантиметра вдясно, като отново старателно се увери, че са на еднакво разстояние едно от друго.