Недостатъчно мъртъв - Страница 38

— В Тайланд — отговори Потинг и се усмихна на дамите, въобразявайки си, че ще се впечатлят от такова екзотично пътешествие.

— И се върна с хубав тен, нали?

— Върнах се с нещо повече от това — каза Потинг, разцъфнал в усмивка. Той вдигна ръка, после посочи третия си пръст, на който се виждаше семпла златна халка.

— Да пукна — каза Дзафероне. — Съпруга!

Бела мушна една полуразголена бисквита в устата си. Говореше с глас, който много харесваше на Грейс. Тих, но винаги много директен. Въпреки че надничаше изпод разрошената си коса като че ли от някакъв друг свят, Бела всъщност беше много умна. Никога не пропускаше нищо.

— Значи това ще е четвъртата ти съпруга, нали?

— Точно така — отвърна Потинг, все още сияейки, сякаш беше постижение, с което се гордееше.

— Мислех, че вече няма да се жениш отново, Норман — каза Грейс.

— Е, нали знаеш какво казват, Рой. Прерогатив на жената е да промени мнението на мъжа.

Бела му се усмихна с повече съчувствие, отколкото с хумор, като че ли беше любопитен, но малко гротесков експонат в зоологическа градина.

— И къде я срещна? — попита Дзафероне. — В някой бар? В клуб? В заведение за масаж?

Потинг отвърна свенливо:

— Всъщност чрез една агенция.

За миг Грейс видя рядък проблясък на смирение в лицето на този мъж. Сянка на тъга. На самота.

— Окей — каза Ник Никол, като седна на работното си място и прибра телефона в джоба си. — Имаме нещо интересно — и постави бележника на бюрото пред себе си.

Всички го погледнаха втренчено.

— Летище „Гатуик“ е алармирано. От двете страни на шосе М23 на всички подстъпи са инсталирани камери за автоматично опознаване на номерата на колите. Снощи едно бентли континентал, регистрирано на името на Брайън Бишоп, е засечено от една от камерите в единайсет и четирийсет и седем. Било е на автомагистралата в южна посока към Брайтън. Тъй като има някакъв технически проблем с камерата, насочена на север, липсва запис, че се е върнал в Лондон… ако се е върнал.

Системата за автоматично разпознаване на номерата на колите се използваше все по-интензивно от полицейските системи за сигурност за сканиране на моторните превозни средства, които влизаха в определен район.

Глен Брансън погледна Грейс.

— Май този тип се провали на теста ти с мигането, Рой. Разказа ни разни врели-некипели. Каза, че по това време бил в Лондон, гушнат в леглото.

Но това не разстрои Грейс. Настроението му внезапно се повиши. Ако успееха да изтръгнат признание от Брайън Бишоп още тази вечер, тогава с малко късмет разследването щеше да приключи почти преди да е започнало. И можеше да замине направо за Мюнхен — може би още утре сутринта. Друга възможност беше да остави Ким Мърфи да движи разследването, но той не работеше по този начин. Обичаше всичко да е в ръцете му, да следи всичко и да надзирава всяка подробност. Именно когато човек работеше с някого почти на собственото му ниво, ставаха грешки. Разни важни неща можеха да пропаднат в пукнатините.

— Да идем да поприказваме със служителките за връзка със семействата — каза той. — Виж дали можем да открием нещо повече за тази кола. Ще можем ли да опресним паметта на Бишоп.

30

В седем и петнайсет вечерта слънцето най-сетне започна да се оттегля от съсекското крайбрежие. Милиардерът на време седеше до една маса в препълнено кафене на открито, като отпиваше от третата си диетична кола и от време на време изчегъртваше с лъжичката по някой остатък от сладоледа си с орехи в чашата пред него, за да убие времето. Трябваше да похарчи част от своите долари, лири стерлинги и евро във време. Що да не ги похарчи, не можеше да ги вземе със себе си.

Вдигна дясната си ръка до устата и я посмука малко. Парещата болка продължаваше и макар че не беше сигурен дали не си въобразява, дъгичката от малки червени белези, заобиколени с леко охлузване с цвят на никотинови петна, като че ли изглеждаше все по-възпалена.

Наблизо свиреше steel band „Слънчевият остров“.

Веднъж и той щеше да ходи на такъв слънчев остров. Всичко беше уредено, но после се случи онова нещо. Животът се изпика отгоре му от голяма височина. Е, не точно животът, не, не, не.

Само един от обитателите му.

Въздухът беше солен. Миришеше на въжета, ръжда, лак за лодки и през няколко минути лъхаше слабо, но отчетливо на урина. Малко след като залезе слънцето, тази нощ ще изгрее луната. Хората се бяха изпикали и на това.

Бележката за сметката му, вече платена, беше затисната под пепелника и пърхаше като умираща пеперуда в лекия морски бриз. Той беше винаги подготвен, винаги готов за следващото си действие. Никога не можеше да предскаже какво ще бъде то. За разлика от слънцето.

Почуди се накъде се беше запътил сега този диск от изпепеляващи газове в цвят охра и се опита да пресметне наум някои от времевите зони в света. Точно сега, на разстояние тринайсет и половина хиляди мили, щеше да е алена топка, която бавно пълзи към хоризонта на Сидни. Все още щеше да бъде изпепеляващо ярко кълбо, високо в следобедното небе на Рио де Жанейро. Където и да беше, никога не усещаше силата си. Силата, която даваше на хората. Не и както той усещаше силата в себе си.

Силата на живота и смъртта.

Гледна точка. Въпрос на гледната точка. Мракът за един беше дневна светлина за друг. Защо толкова много хора не разбираха това?

Разбираше ли го това тъпо момиче, седнало на плажа на няколко метра пред него, загледано през налягалите пред нея тела в плоската дишаща маса на океана? Втренчено в отпуснатите ветрила на джонките и уиндсърфовете? В далечните, размити очертания на танкерите и контейнеровозите, неподвижни, далеч на хоризонта, като играчки на полица? В последните глупави къпещи се хора, които пляскаха в мръсния клозет, за който си въобразяваха, че е чиста вода?