Недостатъчно мъртъв - Страница 39

Знаеше ли Софи Харингтън, че за последен път виждаше всичко това?

За последен път вдъхваше мириса на въжетата с катран, боята за лодки или нечия урина?

Целият проклет плаж приличаше на отходен канал от гола плът. Тела в оскъдно облекло. Бели, червени, кафяви, черни. Парадираха наоколо. Някои от жените по монокини… плажни курви. Наблюдаваше една, която газеше наблизо, с разпилени рижи кичури до рамене, с цици до корема, корем до чатала, отпиваща от бутилка тъмна или светла бира — беше твърде далеч, за да види коя от двете, — с дебел задник, изхвръкнал от педята найлон в електриково синьо, с бедра на буци от целулит. Почуди се как ли щеше да изглежда в противогаза, с редките си рижави срамни косми, притиснати в лицето му. Замисли се на какво ли щеше да му замирише там, долу. На стриди?

После прехвърли вниманието си върху глупавото момиче, което седеше на плажа през последните два часа. Беше се изправила, боса върху камъчетата, с обуща в ръце, и трепваше при всяка стъпка. Защо, зачуди се той, просто не си обуе обущата? Чак толкова ли е малоумна?

Щеше да й зададе този въпрос по-късно, когато остане насаме с нея в спалнята и й сложи противогаза, а гласът й ще достига до него приглушен и неясен.

Не че му пукаше какво ще му отговори.

Интересуваше го само онова, което беше написал в празното пространство за забележки отзад в синия си ученически дневник, когато беше на дванайсет години. Този дневник беше едно от малкото му притежания, все още запазени от детските му години. Беше в малка метална кутия, където държеше нещата, които имаха за него сантиментална стойност. Кутията беше в една гаражна клетка, съвсем наблизо оттук, която той наемаше за месец. Още като малко момче беше разбрал колко е важно човек да си намери местенце в този свят, което колкото и малко да е, да си е негово собствено. Където да си държи нещата. Да седне и да помисли.

Точно в едно такова само негово място, което си беше намерил на дванайсет години, му хрумнаха думите, които беше написал в дневника си.

...

„Ако искаш наистина да причиниш на някого болка, не го убивай, тогава ще го заболи само за кратко. Много по-добре е да убиеш онова, което обича. Защото тогава ще го боли завинаги.“

Повтаряше си тези думи отново и отново като мантра, докато вървеше подир Софи Харингтън, както винаги на безопасно разстояние. Тя спря и си обу обущата, после се разходи по крайморския булевард покрай магазините под червената тухлена аркада с изглед към морето, една галерия на местни художници, покрай ресторант с морски деликатеси, въпросния steel band и една морска мина от Втората световна война, която беше изхвърлена на брега, а сега я бяха монтирали върху постамент, и магазин, в който се продаваха плажни шапки, кофички и лопатки и въртележки на пръчка.

Той вървеше подире й през безгрижната, загоряла тълпа нагоре по рампата до натоварената „Кингс Роуд“, където тя сви вляво, покрай хотелите „Ройъл Албион“, „Олд Шип“, „Одеон Кингсуест“, „Тистъл“, „Гранд“ и „Метропол“.

Възбуждаше се все повече с всяка минута.

Бризът си играеше с качулката му и за един тревожен миг почти я свали. Той я дръпна рязко над челото си, после извади мобилния си телефон от джоба. Трябваше да проведе важен бизнес разговор.

Изчака да премине една полицейска кола с включена виеща сирена, като продължи да върви подир Софи на около петдесет метра зад нея. Почуди се дали през цялото време щеше да върви пеш до апартамента си, или пък щеше да се качи на автобус или на такси. За него нямаше значение. Той знаеше къде живее. Имаше си свой собствен ключ.

И цялото време на света.

После във внезапен пристъп на паника осъзна, че е забравил найлоновата торба с противогаза в кафенето.

31

Линда Бъкли беше заела позиция в едно кожено кресло в голямото, модерно и удобно фоайе на „Дотел дю Вен“. Беше достатъчно близо до рецепцията, за да чуе, ако някой потърси Брайън Бишоп, и виждаше добре влизащите и излизащите от хотела.

Когато Грейс и Глен Брансън влязоха, тя остави неохотно книгата, която четеше. Беше „Сензацията Плимсол“ — история на корабните ватерлинии от Николет Джоунс, по която, бе чула, че са направили радиосериал.

— Здрасти, Линда — каза Грейс. — Хубава ли е книгата?

— Забележителна! — отговори тя. — Стивън, съпругът ми, е служил в търговския флот и поназнайвам малко за корабите.

— Гостенинът ни в стаята си ли е?

— Говорих се него някъде преди половин час, за да разбера как се чувства. Маги излезе да проведе няколко телефонни разговора. Дали сме му почивка… беше доста напрегнато този следобед, особено в моргата, когато идентифицираше жена си.

Грейс огледа препълненото фоайе. Всички столчета край бара от неръждаема ламарина в дъното на помещението бяха заети, както и всички дивани и столове. Група мъже в официални костюми и жени във вечерни рокли се бяха събрали на куп, като че ли ще ходят на бал. Не видя никакви журналисти.

— Няма ли още преса?

— Досега не — отговори тя. — Записах го под чуждо име… Мистър Стивън Браун.

Грейс се усмихна.

— Добро момиче!

— Това може да ни спечели някой ден — каза тя. — Но скоро ще довтасат.

А с малко повече късмет Брайън Бишоп дотогава щеше да бъде заключен в килия, помисли си той.

Грейс се запъти към стълбището, после спря. Брансън зяпаше замечтано четири много привлекателни момичета в късния пубертет, които пиеха коктейли на голям кожен диван. Той размаха ръка, за да отвлече вниманието на колегата си. Глен замислено се приближи към него.

— Точно си мислех… — каза детектив сержантът.