Недостатъчно мъртъв - Страница 4

Детектив сержантът залюля чашата, мълчаливо загледан в нея за няколко мига, като че ли търсейки някакво послание, което се предполагаше да открие в питието. Най-накрая отпи глътчица, незабавно последвана от голяма глътка, после остави чашата с мрачно втренчен поглед в нея.

— Разкажи — каза Грейс, загледан в неподвижния черно-бял образ на Орсън Уелс и Джоузеф Котън на екрана. — Кажи ми… кажи какво стана.

Брансън вдигна очи и също се загледа в екрана. После промърмори:

— Става дума за вярност, нали? Приятелство. Любов. Предателство.

— Какво искаш да кажеш?

— Този филм — продължи Брансън несвързано. — „Третият“. Режисьор е Карол Рийд. Музиката. Цитрата. Трогва ме всеки път. Орсън Уелс много рано достигна върха, така и не можа да повтори ранния си успех, това беше трагедията му. Горкичкият. Направи няколко от най-великите филми за всички времена. Но с какво го запомниха повечето хора? Като дебеланкото, който правеше реклами за шери.

— Не съм съвсем в час — каза Грейс.

— „Домек“. Мисля, че така беше. Шери „Домек“. Може би. Кой го е грижа? — Глен вдигна чашата си и я пресуши. — С кола съм. По дяволите.

Грейс изчакваше търпеливо — нямаше начин да пусне Глен да отиде с кола, където и да било. Никога не беше виждал приятеля си в такова състояние.

Глен вдигна чашата почти несъзнателно.

— Искаш ли още?

Отново втренчен в масата, детектив сержантът отвърна:

— Няма значение.

Грейс му наля четири пръста. Някъде преди четири месеца Глен беше прострелян по време на акция, организирана от Грейс, за което Грейс се чувстваше ужасно виновен и досега. Като по чудо куршумът от пистолет 38-и калибър бе нанесъл относително малко поражения. Сантиметър по-надясно и историята щеше да бъде съвсем различна.

Навлизайки в коремната област ниско под гръдната клетка, нискоскоростният, тъпонос куршум бе минал на косъм от гръбначния стълб, аортата, долната куха вена и пикочните канали. Закачил беше част от червата, за които се наложи хирургична намеса. След десет дни в болницата пуснаха Брансън у дома за продължително възстановяване.

По едно или друго време, всеки божи ден или нощ през следващите два месеца, Грейс прехвърляше наум събитията от акцията. Отново, отново и отново. Въпреки цялото планиране и предпазни мерки тя беше тръгнала съвсем наопаки. Никой от началниците не го упрекна за това, но в душата си Грейс се чувстваше виновен, защото човек под негова команда беше прострелян. А фактът, че Брансън беше най-добрият му приятел, го вкисваше още повече.

И което беше даже още по-лошо, малко преди това, по време на същата акция, друг негов служител, изключително будната детектив сержант Ема-Джейн Баутуд, беше ранена зле от микробус, който се беше опитала да спре, и все още лежеше в болница.

Един цитат от някакъв философ, на който се бе натъкнал наскоро, донякъде го утеши и упорито се загнезди в ума му. Беше от Сьорен Киркегор, който пишеше: „Човек трябва да живее живота си с поглед напред, но може да го разбере само ако погледне назад.“

— Ари — каза внезапно Глен. — Господи. Не разбирам.

Грейс знаеше, че приятелят му има семейни проблеми.

Те си вървяха със занаята. Полицейските служители имаха невъзможно, нередовно работно време. Ако не си женен за някого също от полицията, който би могъл да те разбере, изключено е да нямаш проблеми. В действителност в един или друг момент ги имаше всеки полицай. Може би така беше и със Санди, а тя никога не бе обсъждала този въпрос. Може би затова беше изчезнала. Дали пък един ден не й беше писнало, за да си дигне чуковете и да замине? Това беше само една от многобройните възможности за онова, което й се беше случило през онази юлска вечер. На трийсетия му рожден ден.

Преди девет години, в четвъртък.

Детектив сержантът пийна още бренди и се разкашля жестоко. Когато спря, погледна Грейс с големи сърдити очи.

— Какво да правя?

— Разкажи ми какво се случи.

— На Ари й писна май, ето какво се случи.

— Писнало й от какво?

— От мен. От живота ни. Не знам. Просто не знам — каза, вперил поглед напред. — Все ходеше на курсове за самоусъвършенстване. Казвал съм ти, че все ми купува разни книги като „Мъжете са от Марс, жените са от Венера“, сещаш ли се? „Защо жените не могат да се ориентират по карта, а мъжете не могат да намерят нищо в хладилника“ и тям подобни боклуци. Сещаш ли се? Е, ставаше все по — и по-сърдита, а аз се прибирах късно у дома и тя пропускаше курсовете си, защото нямаше на кого да остави децата. Сещаш ли се?

Грейс стана и си наля още едно уиски, после изведнъж ужасно му се допуши.

— Аз пък си мислех, че най-вече тя те насърчаваше да влезеш в полицията?

— Да. И точно това сега я вбесява най-много, работното време. Иди че ги разбери жените.

— Ти си умен, амбициозен, напредваш страхотно. Тя разбира ли това? Знае ли колко много те ценят началниците?

— Мисля, че не дава пет пари за всичките тези неща.

— Стегни се, човече! Глен, ти работеше като охранител през деня и три дни в седмицата като бияч в заведение. Накъде вървяха нещата? Каза ми, че като се родил синът ти, си получил нещо като прозрение. Че не желаеш той да казва на приятелчетата си в училище, че баща му е бияч в нощен клуб. Че искаш кариера, с която да се гордееш. Така ли е?

Брансън се беше втренчил неловко в чашата си, която изведнъж отново се оказа празна.

— Така е.

— Не разбирам…

— Добре дошъл в клуба.

След като разбра, че питието поне успокояваше човека, Грейс взе чашата на Брансън, наля още няколко пръста и му я тикна в ръцете. Сети се за дните си като патрулиращ полицай, когато беше отнесъл своя дял „битовизми“. Всички полицаи мразеха да ги викат заради „битови ситуации“. В повечето случи това означаваше да отидеш в къща, където двойката се караше бурно, обикновено единият или и двамата пияни и докато се усетиш, ти забиваха един в лицето или те трясваха с някой стол заради усилията ти. Но обучението за тези случаи остави у Грейс рудиментарни познания по вътрешно право.