Недостатъчно мъртъв - Страница 5

— Насилвал ли си някога Ари?

— Шегуваш се. Никога. Никога. По никакъв начин — натърти Глен.

Грейс му вярваше; не смяташе, че Брансън по природа би насилил някого, когото обича. В тази грамада се криеше най-милият, най-добрият и най-благият човек.

— Имаш ли ипотека?

— Да, обща с Ари.

Брансън остави чашата и се разплака отново. След няколко минути каза със запъване:

— Господи. Съжалявам, че този куршум не ми пръсна сърцето.

— Не говори така.

— Вярно е. Така го чувствам. Все съм от губещата страна. Беше ми бясна, когато работех по двадесет и седем часа в денонощието, защото все ме нямаше вкъщи, сега пък й е писнало, защото съм си у дома през последните седем седмици. Казва, че й се мотая в краката.

Грейс се замисли за миг.

— Къщата е твоя. Тя е толкова твой дом, колкото и на Ари. Може да ти се сърди за нещо, но всъщност не може да те изхвърли. Имаш права.

— Да бе, а ти познаваш Ари.

Грейс я познаваше, да. Беше много привлекателна дама, с желязна воля, около трийсетте, която винаги бе показвала пределно ясно кой е шефът в домакинството на Брансън. Глен може и да носеше панталони, но надничаше от тях през дюкяна.

* * *

Беше почти пет сутринта, когато Грейс измъкна някакви чаршафи и одеяло от сушилния шкаф и оправи свободното легло за приятеля си. Бутилката от уиски и бутилката от коняка бяха почти празни, а в пепелника имаше няколко смачкани фаса. Той почти изцяло бе спрял да пуши — след като наскоро му показаха в моргата почернелите дробове на закоравял пушач — но продължителните запои като този смазваха волята му.

Като че ли само няколко минути по-късно мобилният му телефон иззвъня. Грейс погледна електронния часовник до леглото си и с ужас видя, че е девет и десет.

Почти сигурен, че се обаждаха от службата му, остави телефона да иззвъни още няколко пъти, като се опитваше да се събуди окончателно, за да не прозвучи като пиян, а главата му сякаш я пилеха с ножовка. Тази седмица беше дежурен старши следовател и всъщност трябваше да е на работа в осем и половина, за да бъде готов, ако станеше някакво сериозно произшествие. Най-сетне натисна бутона за отговор.

— Рой Грейс — каза.

Чу се сериозният глас на един млад цивилен диспечер от контролната зала на име Джим Уолтърс, с когото Грейс беше разговарял няколко пъти, но не го познаваше.

— Старши детектив, постъпи молба от детектив сержант от брайтънската централа да отидете на местопроизшествието на подозрителна смърт в къща на „Дайк Роуд Авеню“ в Хоув.

— Някакви подробности? — попита Грейс, вече напълно разсънен и посегнал към телефона.

Веднага щом приключи разговора, той измъкна халата си, напълни чашата си от четката за зъби с вода, извади два парацетамола от шкафчето в банята, глътна ги, после извади още два от станиола, влезе бос в свободната стая, която смърдеше на алкохол и телесни миризми, и разтърси Глен Брансън да става.

— Събуди се, аз съм твоят терапевт от ада!

Брансън отвори наполовина едното си око като мида в черупка.

— Каквоподяволитеставабечовече? — после стисна глава с ръце. — Мамка му, колко изпих снощи? Главата ми е като…

Грейс протегна чашата и капсулите.

— Нося ти закуска в леглото. Имаш две минути да вземеш душ, да се облечеш, да глътнеш тези хапчета и да хапнеш нещо в кухнята. Отиваме на работа.

— Забрави! В болнични съм. Имам още една седмица!

— Вече не. По нареждане на терапевта. Няма повече болнични! Имаш нужда да се върнеш на работа сега, днес, на минутата. Отиваме на оглед на труп.

Бавно, като че ли всеки миг му причиняваше болка, Брансън се изсули от леглото. Грейс видя обезцветения белег на диафрагмата му, няколко сантиметра над пъпа, където беше влязъл куршумът. Изглеждаше толкова малък. По-малък от сантиметър на ширина. Ужасяващо малък.

Детектив сержантът глътна хапчетата с вода, а после се изправи и се заклатушка по боксерки, изглеждайки напълно объркан, като се чешеше по макарите.

— По дяволите, човече, нямам нищо тук, тези дрехи смърдят. Не мога в тях да оглеждам труп.

— Трупът няма да има нищо против — увери го Грейс.

6

Телефонът на Скункс звънеше и вибрираше. Биийп-биийп-бъззз-биийп-биийп-бъззз. Светеше и се хлъзгаше по плота на мивката, където го беше оставил, като голям, полудял наранен бръмбар.

След трийсет секунди успя да го събуди. Той седна рязко, както правеше повечето сутрини, като си удари главата в ниския таван на раздрънканата автокаравана.

— По дяволите.

Телефонът падна от плота на мивката и тупна върху тясната ивица мокет на пода, където продължи да вдига ужасния си шум. Беше го взел снощи от една кола, която открадна, но собственикът не беше достатъчно предвидлив да му остави инструкцията за ползване или пък пин кода. Скункс така се беше отнесъл, че не можа да се сети как да го превключи на беззвучен режим; не рискува и да го изключи, защото за повторно включване щеше да му трябва пин код. А трябваше да се обади на едно-две места, преди собственикът да разбере, че му няма телефона и да поиска го изключат. Включително на брат си Мик, който живееше в Сидни, Австралия, с жена си и децата. Но Мик не се зарадва на обаждането, каза му, че е четири часа сутринта и му затвори.

След поредния взрив от пронизително звънене и бръмчене нещото спря — изтощено. Беше готин телефон, с лъскава неръждаема калъфка, едно от последните поколения на „Моторола“. Цената му на дребно в магазина без специална отстъпка щеше да е около триста лири. При добър късмет и може би с малко увещания щеше да вземе за него двайсет и пет фунта по-късно тази сутрин.