Недостатъчно мъртъв - Страница 43

Прозорецът й беше широко отворен. Вечерният въздух все още беше топъл и лепкав, но поне духаше постоянен бриз.

Беше оставила вратата на спалнята и прозорците във всекидневната и кухнята отворени, за да направи течение. Слаб, но досаден тътен на танцова музика разтърсваше покоя на нощта вън на улицата. Може би от съседите й долу, а може би отнякъде другаде.

— Все още разполагаш с две възможности за помощ — каза Крис Тарант.

— Мисля да се обадя на приятел.

Въобразяваше ли си или зърна за миг една сянка да минава през вратата на спалнята? Тя изчака малко, като следеше телевизора само с едно ухо и наблюдаваше вратата, като по гърба й премина тревожна тръпка. Мъжът реши да се обади на приятел на име Рон. Тя чу позвъняването на телефона.

Нищо нямаше. Само въображението й. Тя остави чашата си, взе вилицата, бодна една скарида и парче авокадо и ги лапна.

— Здравей, Рон! На телефона е Крис Тарант!

— Здравей, Крис, как си?

Точно когато преглътна, видя сянката отново. Този път определено не беше въображението й. Една фигура се приближаваше към вратата. Софи чу изшумоляване на найлон. Отвън по улицата профуча с рев мотоциклет.

— Кой е? — извика тя, а гласът й прозвуча като нервно тревожно писукане.

Мълчание.

— Рон, тук при мен е приятелят ти Джон. Той току-що спечели шейсет и четири хиляди лири стерлинги и сега ще се състезава за още сто двайсет и пет хиляди лири стерлинги. Как си с географията?

— Ами, добре.

— Окей, Рон, разполагаш с трийсет секунди, считано от този момент.

— За сто двайсет и пет хиляди лири стерлинги можеш ли да ми отговориш къде се намира курортът Монастир? а)…

Гърлото на Софи се сви. Тя грабна дистанционното и махна звука на шоупрограмата. Погледът й отново се стрелна към вратата, после към ръчната чанта с мобилния телефон, далеч от нея на тоалетната масичка.

Сянката се движеше. Като в бърз танц. Някой, който стоеше на едно място, но не можеше да остане неподвижен и миг, без да се люшне леко.

Тя се вкопчи в подноса си. Той беше единственото й оръжие освен малката вилица.

— Кой е там? — каза. — Кой е?

После той влезе в стаята и всичките й страхове се изпариха.

— Това си ти! — каза тя. — Божичко, как ме изплаши!

— Не бях сигурен дали ще се зарадваш да ме видиш.

— Разбира се, че се радвам. Аз… аз наистина съм доволна — каза тя. — Толкова исках да поговорим, да те видя. Как си? Аз… аз не мислех, че…

— Донесох ти подарък.

35

По време на детските му години тук Брайтън и Хоув бяха две отделни градчета — всяко западнало по свой собствен начин. Обединиха ги чрез виртуална граница, толкова капризна и нелогична, като че ли беше измислена от пияна коза. Или по-вероятно, както смяташе Грейс, от комитет трезви специалисти по благоустройство, в който колективно се събираше по-малко мозък от този на козата.

Сега двете градчета бяха свързани завинаги като град Брайтън и Хоув. След като посветиха повече от петдесет години да прецакат системата на градското движение в Брайтън и да съсипят прочутата елегантност на крайморския му булевард от времето на Регентството, малоумните специалисти по благоустройство сега бяха насочили некадърността си към Хоув. Всеки път, когато шофираше по крайморския булевард и минаваше покрай ужасните сгради на хотелите „Тисъл“, „Кингсуест“ с безобразния му покрив със златно фолио и „Брайтън Сентър“ с архитектурната грация на затвор с максимален режим на сигурност, Грейс трябваше да възпира желанието си да отиде в кметството, да хване няколко служители и да ги разтърсва, докато им дойде акълът.

Не че Рой Грейс беше против модерната архитектура, съвсем не. Имаше много модерни сгради, на които се възхищаваше, като последната от тях беше така наречената Краставичка в Лондон. Просто мразеше да вижда родния си град, който толкова обичаше, перманентно развалян от посредствеността зад стените на отдела по благоустройство.

За случайния посетител Брайтън преминаваше в Хоув само в онази част, която фактически беше маркирана на крайморския булевард от доста добрата статуя на крилат ангел, който държеше в едната си ръка кълбо, а в другата маслинова клонка — Статуята на мира. Седнал в седалката до шофьора на форд мондеото, Грейс гледаше през прозореца как силуетът й се откроява на бързо потъмняващото небе.

От другата страна на улицата в Брайтън се вливаха две автомобилни колони. Със свалено стъкло се чуваше звукът на всяка кола. „Брръм-брръм“ на парадиращите ауспуси, „тъмта-тъмта-тъмта“ на тонколоните вътре в колите, пресекливото „трак-трак“ на триколесните таксита. Петък вечер в централен Брайтън. През следващите часове градът щеше да избухне в живот и на полицията нямаше да й стигат хората, предимно по „Уест Стрийт“ — брайтънския вариант на ласвегаския „Стрип“ — като полицаите щяха да се опитат да дадат всичко от себе си, както ставаше всеки петък вечер, за да попречат улицата да се превърне във военна зона, подхранвана от наркотици.

От спомените си като патрулиращ полицай тук той не завиждаше никак на униформените екипи тази вечер.

Светофарът светна зелено. Брансън включи на скорост и потегли напред в бавния поток на движението. Площад „Риджънси“ остана отдясно. Грейс надзърна през масивното тяло на Брансън към прекрасните кремави фасади от осемнадесети век с градинки по средата, загрозени от табели за подземен паркинг и различни агенции за жилища под наем. После идваше площад „Норфолк“ — район на евтини квартири под наем. Студенти. Случайно преминаващи. Проститутки. И обеднели възрастни хора. Сега отляво се приближаваха до онази част от града, която Грейс обичаше най-много — Хоув Лоунс, — широко пространство от спретнато окосена трева зад крайморския булевард, със зелени заслони, а малко по-нататък — плажни къщички.