Недостатъчно мъртъв - Страница 44

Денем тук се виждаха групи дъртаци. Мъже в сини блейзъри, велурени обуща, копринени шалчета вместо вратовръзки, на здравословна разходка, някои с помощта на бастуни или с проходилки. Побелели вдовици със синьо рефле в косите и бели като тебешир лица с рубинени устни разхождаха пекинезите си, стиснали каишките им в ръце в бели ръкавици. Приведени фигури в бели панталони се движеха бавно около зелените боулинг площадки. А наоколо, без изобщо да ги забелязват, като че ли отдавна вече бяха умрели, тълпи от дечурлига с айподи, на които сега принадлежеше крайморският булевард в далечния му край зад перилата, на ролкови кънки и скейтбордове, играещи волейбол, предизвикателно и неприлично млади.

Понякога Грейс се чудеше дали ще доживее до старини. И как ли щеше да се чувства. Да си пенсионер, да куцукаш наоколо, объркван от миналото, смутен от настоящето и предимно без никакво бъдеще. Да те бутат в инвалидна количка, с одеяло, метнато на коленете, поредният изкукуригал дъртак.

Със Санди понякога се шегуваха на тази тема. „Обещай ми, че няма да ти текат лиги, Грейс, независимо колко ще си изкукал“, обичаше да му казва тя. Но това беше приятна шега — закачка между двама души, доволни, че са заедно, щастливи от перспективата да остареят заедно, стига това да стане съвместно. Друга причина, поради която Грейс просто не можеше да проумее изчезването й.

Мюнхен.

Трябваше да отиде. Някак си трябваше да стигне до там, и то бързо. Отчаяно искаше още утре да се качи на самолета, но не можеше. Имаше задължения във връзка с този случай и първите двайсет и четири часа бяха жизненоважни. А пък и след като Алисън Воспър му дишаше във врата… Може би ако нещата се развиеха добре утре, той щеше да успее да отлети в неделя. Дотам и обратно за един ден. Може би този номер щеше да му се размине.

Имаше обаче още един проблем — какво да каже на Клео?

Глен Брансън притискаше мобилния телефон до ухото си, въпреки че шофираше. Внезапно го изключи мрачно и го върна в джоба си.

— Ари не вдига — каза, повишавайки глас, за да надвика музиката от стереоуредбата на колата. — Исках само да кажа лека нощ на децата. Какво мислиш, че трябва да направя?

Детектив сержантът беше избрал по радиото на Грейс една местна станция с поп музика — „Сърф“, избягвайки колекцията от дискове на Грейс. От високоговорителите ечеше ужасно рап парче, изпълнявано от някаква група, която Грейс не беше и чувал, много по-силно, отколкото му харесваше.

— Като начало можеш да намалиш проклетата музика!

Брансън я намали.

— Мислиш ли, че трябва да ида там… искам да кажа, след като свършим?

— Господи — каза Грейс. — Аз съм последният човек на планетата, от когото можеш да поискаш брачен съвет. Виж само колко е объркан животът ми.

— Е, това е различно. Искам да кажа, бих могъл да си ида у дома, нали?

— Това е твое законно право.

— Не искам сцени пред децата.

— Мисля, че трябва да не я притискаш. Не се весвай няколко дни, виж дали ще ти се обади.

— Сигурен ли си, че е окей това, дето ти се натрапих така? Че не ти развалям стила на живот или нещо такова? Нямаш нищо против, така ли?

— Абсолютно — каза Грейс през стиснати зъби.

Подтикван от липсата на ентусиазъм в гласа му, Брансън каза:

— Бих могъл да изляза на хотел или нещо такова, ако предпочиташ?

— Ти си ми приятел — каза Грейс. — Приятелите се грижат един за друг.

Брансън сви надясно по широка, елегантна улица, с някога величествени еднотипни къщи от времето на Регентството от двете страни. Намали скоростта, а после спря пред тристранния портал на хотел „Ландсдаун“ и милостиво угаси двигателя, както се стори на Грейс, защото музиката престана. После угаси фаровете.

До неотдавна тази сграда беше вехто хотелче две звезди, населявано от шепа постоянни гериатрични гости и групи опърпани екскурзианти с пакетни морски ваканции с ограничен бюджет. Сега беше преобразен в един от най-модерните хотели на града.

Те излязоха от колата и влязоха вътре — в море от пурпурен велур, хром и позлатен кич — и отидоха на рецепцията. Дежурната на рецепцията — висока и прилична на статуетка в черната си туника и бретон в стил Бети Пейдж — ги посрещна с експедитивна усмивка. На златната значка на ревера й пишеше „Грета“.

Грейс показа полицейската си карта.

— Старши детектив Грейс от съсекския отдел за криминални разследвания. Моят колега и аз бихме искали да поговорим с ваш гост, който се е нанесъл отскоро… мистър Брайън Бишоп. Усмивката й се спихна като балон, докато гледаше в екрана на компютъра си и пишеше на клавиатурата.

— Мистър Брайън Бишоп ли?

— Да.

— Един момент, господа — тя вдигна телефонната слушалка и натисна няколко бутона. След около половин минута я върна отново на мястото й. — Съжалявам, но, изглежда, не вдига слушалката.

— Тревожим се за това лице. Може ли да се качим в стаята?

С вид на човек абсолютно изкаран от релси, тя отговори:

— Трябва да попитам управителя.

— Разбира се — отвърна Грейс.

Пет минути по-късно, за втори път през последния час, той влизаше в празна хотелска стая.

36

В петък вечер Скункс винаги беше в офиса си, когато го чакаше най-богатата жътва за седмицата. Излезлите да се забавляват хора бяха безгрижни… и невнимателни. До осем часа паркингите за коли в централната част на града се изпълваха до пръсване. Местни жители и посетители се блъскаха по тесните улички на Брайтън, изпълвайки кръчмите, баровете и ресторантите, а по-късно по-младите, надрусани и пияни, щяха да се заредят пред клубовете.