Недостатъчно мъртъв - Страница 48

Когато Скункс излезе от колата, Спайкър приключи разговора и после, размахвайки телефона като кама, се приближи до него.

— Какво, по дяволите, е това лайно? Исках 3.2 V6. А това е трилитрово нощно гърне. Не ми трябва. Надявам се да не очакваш да я купя!

На Скункс му премаля.

— Ти… ти не ми… — той изкопа листчето смачкана хартия от джоба си, на което беше записал инструкциите тази сутрин, и го показа на Спайкър. На него с треперливия почерк на Скункс пишеше: „Нов модел ауди А4 кабриолет, автоматик, нисък километраж, металик в синьо, сребристо или черно“.

— Изобщо не каза какъв мотор искаш — каза Скункс.

— И от кое проклето дърво си паднал? Хората, които купуват готини коли, обичат да са с готини двигатели.

— Тази хвърчи като врящо лайно — каза Скункс отбранително.

Спайкър сви рамене, погледна замислено колата.

— Не-е, не е за мен — телефонът му пак зазвъня. — И цветът никак не ми харесва — погледна дисплея, вдигна телефона до ухото си и каза рязко: — Зает съм. Ще ти се обадя по-късно — а после затвори. — Шейсет лири стерлинги.

— Какво? — Скункс очакваше поне двеста.

— Ако щеш.

Скункс го изгледа мрачно. Копелето винаги намираше начин да го прецака. Или имаше резка върху боята, или гумите бяха износени, или имаше нужда от нов ауспух. Все нещо. Но поне щеше да спечели тайно от паркинга, като по този начин му го върнеше поне мъничко, но удовлетворително.

— Откъде я взе?

— Площад „Риджънси“.

Спайкър кимна. Оглеждаше внимателно колата отвътре и Скункс знаеше защо. Търсеше следа или ожулено, за да свали още повече цената. После погледът на Спайкър се спря алчно на нещо в краката на седалката до шофьора. Той отвори вратата, наведе се, после се изправи с парче хартия в ръка като трофей, което огледа внимателно.

— Брилянтно — каза. — Това беше добре!

— Какво?

— Разписка за паркиране от площад „Риджънси“. Отпреди двайсет минути. Само две лири! Страхотен си, Скункс! Значи ми дължиш двайсет и пет лири от онези, които ти дадох.

Скункс прокле собствената си глупост.

39

Думите му я разтърсиха. Уплашиха я. Очите му бяха изцъклени, кръвясали. Пиян ли беше? Или се беше надрусал с нещо?

— Отвори го! — повтори той. — Отвори го, кучко!

За миг й се дощя да го прати по дяволите — как смее да й държи такъв тон? Но съзнавайки под какъв огромен стрес се намираше, тя се опита да му угоди, да го успокои и да го върне от онова място или пространство, в което беше попаднал. Тя махна поредния слой тънка хартия. Беше странна игра. Първо ти крещим и те ругаем, после ти даваме подарък, нали така?

После махна още един слой хартия, смачка го на топка и го пусна на леглото до себе си, но в държането му нямаше промяна. Вместо това той се вбесяваше все повече, трепереше от гняв.

— Хайде, кучко! Защо се бавиш толкова?

Софи я поби тревожна тръпка. Изведнъж й се дощя да не е тук, затворена като в капан в стаята си с него. Нямаше представа какво щеше да намери в кутията за подаръци. Той досега никога не й беше подарявал нищо, с изключение на цветя на няколко пъти напоследък, когато идваше в апартамента й. Но каквото и да беше, нещо не беше наред; като че ли изведнъж оста на света се беше изместила.

И с всеки нов слой хартия, който развиваше, у нея се надигаше все по-лошо предчувствие за онова, което щеше да намери в кутията.

Най-после стигна до последния слой хартия. Усети с пръстите си нещо отчасти твърдо, отчасти меко и поддаващо, като че ли беше направено от кожа, и разбра какво би могло да бъде. И се успокои. Усмихна му се. Мръсникът я дразнеше, всичко беше номер!

— Чанта! — изпищя тя. — Това е чанта, нали? Ти, сладур такъв! Откъде знаеш, че ужасно ми трябва нова чанта? Казах ли ти?

Но той не се усмихваше.

— Просто го отвори — каза й студено.

И краткият миг на добро настроение се изпари, а светът й отново се изкриви. В изражението и в думите му нямаше и зрънце топлина. Страхът й се задълбочи. Не беше ли странно, че й носеше подарък в деня, когато бяха намерили жена му мъртва? Най-сетне тя махна и последното късче хартия.

И зяпна в потрес предмета, който виждаше.

Изобщо не беше чанта, а нещо странно и зловещо на вид, някакъв шлем, сив, с ококорени като на насекомо стъклени лещи и каишка, и гофрирана тръба, която висеше от някакъв филтър накрая. Противогаз, сети се тя смаяна, такъв, какъвто бе виждала на лицата на войниците в Ирак или може би по-стар. Миришеше на мухлясала гума.

Тя го погледна изненадано.

— Да не би да очакваме вражеско нахлуване или нещо такова?

— Сложи го.

— Искаш да сложа това?

— Сложи го.

Тя го вдигна до лицето си и веднага го свали, намръщила нос.

— Наистина ли искаш да сложа това? Искаш да се любим, докато съм с това нещо на лицето? — тя се ухили озадачена, а страхът й се поуталожи. — Това те възбужда, така ли, или какво?

Вместо отговор той го изтръгна от ръцете й, нахлузи го на главата й и затегна каишката отзад, като я оскуба болезнено. Каишката беше толкова стегната, че я заболя.

За момент Софи остана напълно дезориентирана. Лещите бяха мръсни, замазани и силно оцветени. Виждаше само него и отчасти стаята в зелена мъгла. Когато си обърна главата, той изчезна за миг и трябваше да се завърти изцяло, за да вижда отново. Чуваше звука на собственото си дишане като рев на морски вълни в ушите.

— Не мога да дишам — каза, обхваната от паника и клаустрофобия, със заглъхнал глас.

— Разбира се, че можеш да дишаш, по дяволите — гласът му беше приглушен и променен.

В паника тя се опита да смъкне противогаза. Но ръцете му сграбиха нейните и ги дръпнаха от каишката толкова силно, че я заболя.