Недостатъчно мъртъв - Страница 51

Той отпи от колата си. Беше прочел в една интернет страница, че всички слабо газирани напитки са пълни с какви ли не химикали, вредни за организма, но в момента не му пукаше. Изглежда, че всичко, което човек ядеше или пиеше, по-скоро те убиваше, отколкото да ти предостави хранителни вещества. Може би, помисли си той, следващата мода в храненето щеше да бъде предварително смляна храна. Купуваш я и директно я хвърляш в тоалетната, без да трябва да я ядеш.

Грейс щракна на клавиатурата си. Имаше полет на „Бритиш Еъруейс“ от „Хийтроу“ в седем сутринта. Щяха да пристигнат в Мюнхен в девет и петдесет. Реши да се обади на полицая, когото познаваше там — старши комисар Марсел Кулен, за да разбере дали е свободен.

Преди няколко години бяха командировали Марсел тук, в Съсекс, за шест месеца по обмен и те се сприятелиха през това време. Той беше поканил Грейс да заповяда да отседне при него и семейството му когато поиска. Грейс погледна часовника си. Девет и петдесет и пет вечерта. В Мюнхен бяха с час напред, значи всъщност беше късно да се обажда, но пък имаше добра вероятност да го хване.

Когато протегна ръка към слушалката, телефонът иззвъня.

— Рой Грейс — отговори той.

Беше Брайън Бишоп.

42

Грейс забеляза, че Бишоп беше преоблякъл дрехите си за голф. Сега беше със скъпо на вид черно сако тип блузон, върху бяла риза, сини панталони и жълто-кафяви мокасини на бос крак. По-скоро приличаше на плейбой, тръгнал да се забавлява, отколкото на скърбящ човек, помисли си той.

Сякаш прочел мислите му, Бишоп седна смутено в червеното кресло в тясната зала за разпити и каза:

— Дрехите ми са подбрани от моя гардероб от вашата служителка за връзки със семействата Линда Бъкли. Не са точно моят избор при тези обстоятелства. Можете ли да ми кажете кога ще ме пуснат в къщата ми?

— Възможно най-скоро, мистър Бишоп. Надявам се, след няколко дни — отговори Грейс.

Бишоп подскочи в креслото, вбесен.

— Какво? Това е смехотворно!

Грейс погледна посинялата драскотина на дясната му ръка. Брансън влезе с три чаши вода, сложи ги на масата и затвори вратата, като остана прав.

Грейс каза благо:

— Тя е място на престъпление, мистър Бишоп. Съвременната полицейска практика е да се запазва местопрестъплението в първоначалния му вид възможно най-дълго. Моля ви, разберете, че в интерес на всички ни е да помогнем да бъде заловен авторът на престъплението.

— Имате ли заподозрян? — попита Бишоп.

— Преди да стигнем до това, имате ли нещо против да запишем на магнетофон този разпит? Ще стане по-бързо, отколкото ако си вземаме бележки.

Бишоп се усмихна с крива студена усмивка.

— Значи ли това, че аз съм заподозрян?

— Съвсем не — увери го Грейс.

Бишоп изрази съгласието си с махване на ръка.

Глен Брансън включи аудио — и видеозаписа, обявявайки ясно, докато сядаше:

— Десет и двайсет вечерта, петък, 4 август. Старши детектив Грейс и детектив сержант Брансън разпитват мистър Брайън Бишоп.

— Имате… Имате ли заподозрян? — попита отново Бишоп.

— Не още — отговори Грейс. — Сещате ли се за някого, който би могъл да направи това?

Бишоп се засмя откъслечно, като че ли въпросът беше твърде нелеп. Очите му се стрелнаха наляво.

— Не. Не се сещам.

Грейс наблюдаваше очите му, припомняйки си по-раншните разпити. Наляво беше режимът на искрените отговори. Бишоп отговори твърде бързо и беше в твърде добро настроение за скърбящ човек. Грейс беше срещал този вид поведение и преди, спокойни, бързи, добре отрепетирани отговори на въпросите; липса на емоции. Бишоп демонстрираше класическите признаци на човек, извършил убийство. Но това не означаваше, че го е извършил. Този смях би могъл да се дължи и на нерви.

После очите му се спряха на дясната ръка на Бишоп. На драскотината отгоре й, от основата на палеца; изглеждаше скорошна.

— Наранили сте си ръката.

Бишоп погледна ръката си и сви рамене безразлично.

— Аз… м-м-м… ударих я, когато сядах в таксито.

— В онова такси, което взехте от „Хотел дю Вен“ до хотел „Лансдаун Плейс“?

— Да, аз… аз слагах сака в багажника.

— Неприятно — каза Грейс, отбелязвайки си наум да получи потвърждение от шофьора. Забеляза също така, че очите на Бишоп се стрелнаха вдясно. Към режима на логическите построения. Което показваше, че лъже.

— Изглежда доста лошо одраскване. Какво каза шофьорът?

Грейс погледна Брансън, който кимна.

— Оказа ли ви първа помощ или нещо такова? — попита Брансън.

Бишоп ги изгледа един след друг.

— Какво ви става, момчета? Като проклета инквизиция сте. Искам да ви помогна. Какво общо има с това, по дяволите, някаква си драскотина на ръката ми?

— Мистър Бишоп, в нашата работа задаваме страшно много въпроси. Такава е нашата практика. Изкарал съм дълъг ден, както и детектив сержант Брансън, а съм сигурен, че и вие сте изтощен. Моля ви, потърпете и отговорете на въпросите ни и ще можем по-рано да си тръгнем оттук. Колкото повече успеете да ни помогнете, толкова по-скоро ще хванем убиеца на жена ви — Грейс отпи от водата и каза внимателно: — Любопитни сме да разберем защо сте напуснали „Хотел дю Вен“ и сте се преместили в „Лансдаун Плейс“. Можете ли да ни обясните причините за това?

Очите на Бишоп се задвижиха, като че ли проследяваше пътя на някакво насекомо по килима. Грейс проследи погледа му, но не видя нищо.

— Защо ли? — Бишоп изведнъж го погледна втренчено. — Какво искате да кажете? Наредиха ми да се преместя.

Сега беше ред на Грейс да сключи вежди.

— Кой ви нареди?

— Ами… полицията. Предполагам, че вие.