Недостатъчно мъртъв - Страница 52

К оглавлению

— Не ви разбирам.

Бишоп разтвори широко ръце. Създаде добро впечатление, че е истински изненадан.

— Обадиха се в стаята ми. Полицаят каза, че „Хотел дю Вен“ бил обсаден от пресата и че ще ме преместите.

— Как се казваше полицаят?

— Аз… аз не си спомням. М-м-м… може би Канинг? Детектив сержант Канинг?

Грейс погледна Брансън.

— Да знаеш нещо по въпроса?

— Нищо — отвърна Брансън.

— Мъж ли беше или жена? — попита Грейс.

— Мъж.

— Значи името му беше детектив сержант Канинг? Сигурен ли сте?

— Да. Канинг. Детектив сержант Канинг. Определено беше Канинг.

— Какво точно ви каза този мъж? — Грейс внимателно следеше очите му. Те отново се стрелнаха вляво.

— Че сте ми запазили стая в „Лансдаун Плейс“. Че до задния вход ще ме чака такси, до входа за персонала, зад кухнята. Че трябва да сляза дотам по евакуационната стълба.

Грейс записа в тефтера си „Детектив сержант Канинг“.

— Този полицай по кой телефон ви се обади — по мобилния или по хотелския?

— По хотелския в стаята — каза Бишоп, след като помисли малко.

Грейс изруга мислено. Това щеше да затрудни потвърждаването или проследяването. Централата на хотела записваше входящите разговори, но не и номерата им.

— В колко часа стана това?

— Около пет и трийсет.

— След като сте се настанили в „Лансдаун Плейс“, сте излезли. Къде отидохте?

— Отидох да се разходя по крайбрежния булевард — Бишоп измъкна кърпичка и попи очите си. — Ние с Кати обичахме да ходим там. Тя обичаше да ходи на плажа. Беше запалена плувкиня — той млъкна и отпи от водата. — Трябва да се обадя на децата си… те и двете са в чужбина, на почивка. Аз… — той млъкна.

Същото стори и Рой Грейс. Нямаше полицай на име Канинг в екипа му.

След като се извини, старши детективът излезе от стаята и отиде по коридора до първа зала. Само с няколко щракания на клавиатурата на работното си място Грейс установи, че полицай с такова име не съществува в цялата съсекска полиция.

43

Малко преди полунощ Клео отвори входната врата на жилището си, облечена в развързан копринен черен корсаж. Той прикриваше горните десет сантиметра от бледите й стройни бедра и нищо повече. В протегнатата си ръка държеше чаша „Гленфидих“ с лед, пълна до ръба. Единственото друго нещо по нея беше съблазнителен силен мускусен парфюм и най-мръсната усмивка, която Рой беше виждал на лицето на жена.

— Ау! Е на това му казвам… — започна той, докато тя затръшваше вратата с ритник зад гърба му, а корсажът се свлече още по-надолу, разкривайки едрите й, стегнати гърди. И успя да стигне само дотам, защото все още с чаша в ръка, тя обви ръце през врата му и притисна влажните си устни в неговите. След миг в устата му се плъзна кубче лед с вкус на уиски.

Очите й, замъглени, усмихнати, танцуваха пред неговите.

След като наклони достатъчно назад глава, така че той продължаваше да я вижда извън фокус, тя каза:

— Имаш твърде много дрехи по себе си!

После, след като му връчи чашата, започна жадно да му разкопчава ризата, като целуваше зърната на гърдите му, после гърдите му, а след това вкара с уста още едно кубче лед дълбоко в пъпа му. Погледна го с очи, които като че ли го обгориха с щастие, очи с цвят на слънчева светлина върху лед.

— Толкова си страхотен, Рой. Божичко, толкова, толкова си страхотен.

Задъхан, хрускайки остатъка от леденото кубче, той каза:

— Абе и теб също си те бива.

— Само ме бива ли? — повтори тя думите му, теглейки катарамата на панталона му, като че ли от това зависеше оцеляването на света, а после рязко смъкна панталоните и боксерките му върху обущата.

— В смисъл, че си най-красивата, невероятна, страхотна жена на планетата.

— Значи на другите планети има по-красиви жени от мен?

С ловко движение Клео бръкна в чашата, метна още едно кубче лед в устата си, а после извади още лед от чашата и го притисна до тестикулите му.

В отговор Грейс само издиша рязко. Всичко в него гореше от такова наситено удоволствие, че чак изпита болка. Той смъкна копринената дреха от раменете й и зарови устни в мекия й врат, а тя го пое в уста, дълбоко, до основата, заровила лице в разрошените му срамни косми.

Грейс стоеше, пиян от горещината на нощта, аромата на парфюма й, усещането за кожата й и в някакво далечно кътче на съзнанието си пожелаваше този миг да продължи завинаги — невероятен миг на чиста, абсолютна радост и блаженство, да можеше да го замрази така, да остане тук, всмукан от ледените й устни, с тази усмивка в очите, с тази истинска радост, танцуваща в душата му.

Но някъде съвсем наблизо беше надвиснала сянка. Мюнхен. Той я изтласка. Призрак, това беше. Само призрак.

Желаеше тази жена Клео толкова много. Не само сега, в този момент, беше я желал през целия си живот. Обожаваше всяка нейна част. В този миг се чувстваше много повече влюбен от който и да било мъж на планетата преди него. По-влюбен, отколкото смееше да се надява, че може да му се случи отново, след тези дълги девет години в пустинята.

Прокарвайки със сила ръце през дългата й копринена коса, той изрече без дъх:

— Господи, Клео, толкова си…

— невероятна…

— изумителна…

— толкова…

А после, все още без да свали сакото си, със смъкнати панталони и боксерки около глезените, с полуразсъблечена риза, той лежеше върху нея върху дебелия бял китеник на лъснатия дъбов под, дълбоко, толкова невероятно дълбоко проникнал в нея, обгърнал я с ръце, и целуваше това гърчещо се диво създание на милион контрасти.

Той хвана здраво главата й и притегли силно устата й към своята. С усет за копринената й кожа върху своята. С усет за безподобно красивото й, гъвкаво тяло. Понякога я усещаше като чудесен расов състезателен кон. Понякога — както сега — внезапно откъснала устни от неговите и втренчена съсредоточено в него — виждаше в нея уязвимо малко момиченце.