Недостатъчно мъртъв - Страница 59

Продължи да се моли още няколко минути, после най-сетне стана, като се почувства освежен, зареден с енергия и щастлив от това, че Господ е с него сега в стаята. Върна се на бюрото си и отпи от чая. Някой по радиото обясняваше как се пуска хвърчило. Никога не беше пускал хвърчило в живота си и досега никога не му беше хрумвало да опита. Но може би трябваше. Може би това щеше да го поразсее малко. Може би беше добър начин да се изразходва част от онова време, което се трупаше в сметката му.

Да, хвърчило.

Добре.

Къде се купуваха хвърчила? В спортните магазини? В магазините за играчки? Или по интернет, разбира се!

Да не е много голямо, защото мястото в апартамента му беше малко. Той го харесваше, апартаментът беше идеален за него, защото имаше три входа… или, което е много по-важно, три изхода.

Перфектно за едно зло същество.

Апартаментът беше на натоварената магистрала „Саквил Роуд“, близо до кръстовището с „Портланд Роуд“, и покрай него денонощно преминаваха коли. Този край беше в беден търговски район. Четвърт миля по на юг, по-близо до морето, той бързо ставаше все по-модерен. Но тук, близо до индустриалния център, с железопътен мост над главата и няколко магазина със зацапани витрини, представляваше пъстра сбирщина от занемарени, скромни по размери къщи близнаци във викториански и едуардиански стил, всичките раздробени на жилища под наем, стаи под наем, евтини апартаменти или офиси.

Наоколо винаги имаше хора. Предимно студенти, транзитни пътници и местни помияри, както и някой и друг наркопласьор. Съвсем рядко през деня можеха да се видят няколко възрастни дами със синьо рефле в косите, които живееха в модернизираните части на квартала, да чакат на спирката на автобуса или да се клатушкат към някой магазин.

Беше място, където човек можеше да идва и да си отива денонощно, без да привлича внимание.

Което го правеше перфектно за неговите цели. Като оставим настрани влагата, неадекватните складови радиатори и капещото казанче, което все оправяше. Тук, долу, поддържаше всичко сам. Не искаше тук да влизат майстори.

Единият изход беше по стълбището отпред. Другият отзад, през една градина, която принадлежеше на партерния апартамент над него. Собственикът, изпосталял мъж с рядка косица, отглеждаше в нея много успешно мана и бурени. Третият изход беше за деня на страшния съд, когато най-сетне настъпеше. Беше скрит зад фалшива шперплатова стена, внимателно и гладко облепена със същите монотонни тапети на цветя, както и останалата част от стаята. Върху нея, както върху повечето стени тук, долу, той беше закачил изрезки от вестници, снимки и части от фамилни дървета.

Едната снимка беше съвсем нова — добави я преди четвърт час. Беше едрозърнеста снимка на главата и раменете на старши детектив Рой Грейс от днешния брой на „Аргъс“, която бе сканирал на компютъра си и после разпечатал.

Сега гледаше полицая. Гледаше умните му очи и ненатрапчивата решителност на изражението му. Ти ще си ми проблем, старши детектив Грейс. Бъркаш ми в очите. Ще трябва да направим нещо с теб. Да ти дадем урок. Никой не може да ме нарича „зло същество“.

После внезапно изкрещя на глас: „Никой не може да ме нарича ЗЛО СЪЩЕСТВО, старши детектив Рой Грейс от съсекския отдел за криминални разследвания! Разбираш ли ме? Ще те накарам да съжаляваш, че си ме нарекъл зло същество. Знам кого обичаш.“

Той остана прав, дишайки тежко, свивайки и разпускайки пръстите на лявата си ръка. После обиколи стаята няколко пъти, като внимателно си проправяше път през списанията, наръчниците и вътрешностите на компютрите, които сглобяваше на пода, след това отново се върна при снимката, изведнъж осъзнал, че обстоятелствата са се променили. Бяха се обадили в банката; той не можеше повече да се наслаждава на факта, че е милиардер на време. Времето му изтичаше.

48

Малко преди четири часа Холи Ричардсън стоеше на касата на най-страхотния нов бутик в Брайтън и плащаше за безумно скъпа, изключително тясна и къса черна рокля, поръбена с изкуствени диаманти, без която беше решила, че в никой случай не може да иде на партито тази вечер. Купуваше я благодарение на една кредитна карта „Върджин“, която преди няколко дни най-случайно намери заедно с пин кода на изтривалката си. Собствената й „Баркликарт“ вече беше на червено и по нейни сметки, при сегашния й стил на харчене, заплатата й от фитнес центъра „Еспорта“ във Фалмър, където работеше на рецепцията, щеше да покрие напълно дефицита някъде около деветдесет и петия й рожден ден.

Бракът с богат човек не беше просто възможност, а необходимост.

А може би тази вечер мистър Страхотен Много Богат Пич, Който Обича Тъмнокоси Къдравелки с Малко По-големи Носове щеше да бъде на партито, където щяха да идат те със Софи. Човекът, който го организираше, беше преуспяващ музикален продуцент. Къщата беше поразителна сграда в мавритански стил направо на плажа, през няколко къщи от онази, която Пол Макартни беше купил на бившата си любима Хедър.

Ах, мамка му! Току-що си спомни, че беше обещала на Софи да й се обади вчера, когато беше на фризьор, и съвсем й беше изхвръкнало от главата.

Понесла изключително скъпата си покупка в модерна фирмена торбичка с въжени дръжки, тя излезе на натоварената „Ийст Стрийт“, изрови от чантата си миниатюрния последен модел „Нокия“ и се обади на Софи. Веднага я прехвърлиха към гласова поща. Остави извинително съобщение, предложи да се срещнат за по едно питие около седем и трийсет, а после да си поделят разходите за таксито до мястото на партито. След като свърши, се обади на стационарния телефон в апартамента на Софи. Но и той я препрати към гласова поща.