Недостатъчно мъртъв - Страница 58

— Да? — Бишоп го погледна почти умолително.

Грейс се наклони над масата и прелисти назад няколко страници от бележника си.

— Прекарали сте четвъртък вечер в Лондон, после сте отишли с колата до Брайтън, за да играете голф рано в петък сутрин — Грейс прелисти още една страница и за момент се зачете внимателно. — В шест и половина сутринта вчера вашият портиер Оливър Даулър ви е помогнал да натоварите стиковете ви за голф и багажа в колата, така ни казахте. Вярно ли е?

— Да.

— И сте прекарали нощта в Лондон, след като сте вечеряли с финансовия си съветник мистър Фил Тейлър?

— Да, той може да потвърди това.

— Той вече го направи, мистър Бишоп.

— Хубаво.

— И портиерът ви потвърди, че ви е помогнал да натоварите багажа в колата около шест и трийсет сутринта.

— Би трябвало да го направи.

— Наистина — каза Грейс. Той се зачете отново в бележките си. — Сигурен ли сте, че не сте излизали никъде между вечерята с мистър Тейлър и тръгването ви сутринта?

Брайън Бишоп се поколеба, сещайки се за странния телефонен разговор със Софи вчера, в който тя твърдеше, че е преспал с нея след вечерята с Фил Тейлър. Нямаше никакъв смисъл. Невъзможно е да е шофирал час и половина до апартамента й в Брайтън, а после да се е върнал в Лондон, без да го запомни.

Като погледна към двамата полицейски служители един подир друг, той каза:

— Не съм. Не. Абсолютно не.

Грейс забеляза колебанието му. Дали не беше сега моментът да му разкрие информацията, която имаше, че бентлито на Бишоп е било засечено от камера на път за Брайтън в единайсет и четирийсет и седем в четвъртък вечер?

Грейс разполагаше с няколко детективи в съсекската полиция, които бяха обучени специално в техники на разпита и можеха да окажат натиск върху Бишоп. Той реши да задържи засега информацията, за да могат да му я съобщят ненадейно в подходящия момент.

Процесът на истинския разпит щеше да започне, когато Грейс реши официално да третира Бишоп като заподозрян. А той се доближаваше бързо до това решение.

47

По новините в два часа на радио „Южни графства“ убийството на Кати Бишоп беше основният материал, както и във всички емисии, които беше хванал през последните двайсет и четири часа. Всеки път, когато слушаше историята, тя беше поръсена със старателно подбрани думи, за да стане още по-бляскава. Започваше да звучи като сапунена опера, помисли си той.

Дама от брайтънския хайлайф, Кати Бишоп.

Съпругът Брайън, богат бизнесмен.

Милионерската улица „Дайк Роуд Авеню“.

Говорителят, чието име беше Дик Диксън, имаше млад глас, макар че изглеждаше по-стар на снимката в интернет страницата на Би Би Си, по-ъгловат и много различен от гласа си. Снимката му се виждаше сега на екрана, с доста гадничко изражение, като на актьора Стийв Бушеми в „Глутница кучета“. Не приличаше на човек, с когото да пожелаеш да си имаш работа, макар че това не се разбираше по дружелюбния му глас.

С помощта на редакционния екип Дик Диксън полагаше всички усилия да превърне тази емисия новини, в която нямаше нов развой на нещата по разследването на убийството, в нещо съвсем различно, като оставяше впечатление, че въпросът всеки момент ще се разреши. Чувството за неотложност бе постигнато с включването на запис на старши детектив Рой Грейс от пресконференция, проведена преди това.

...

„Това е особено зловещо престъпление — каза старши детективът. — Престъпление, в което свещената неприкосновеност на дома, защитена от сложна аларма, е нарушена, като трагично и брутално е погубен човешки живот. Мисис Бишоп работеше неуморно за местната благотворителност и беше една от най-популярните гражданки в града. Ние поднасяме най-дълбоките си съболезнования на съпруга и семейството й и ще работим неуморно, за да изправим това зло същество пред правосъдието.“

Зло същество.

Докато слушаше полицая, той смучеше ръката си. Болката се засилваше.

Зло същество.

Подутината беше забележима, виждаше се, когато сравнеше двете си ръце. А имаше и нещо друго, което не му харесваше — от раната до китката му като че ли се проточваха тънки червени нишки. Той продължи да смуче силно, опитвайки се да изсмуче някаква отрова, ако беше попаднала там. На бюрото стоеше чаша с прясно запарен чай. Разбърка го, като броеше старателно.

Едно, две, три, четири, пет, шест, седем.

Отново говореше Дик Диксън — за разрастващите се протести срещу построяването на трети терминал на летище „Гатуик“. Включиха гласа на местен член на парламента, който се впусна в яростна атака.

Зло същество.

Той скочи бесен и тръгна от бюрото си, проправяйки си път през натрупаното компютърно оборудване, купищата автомобилни списания и наръчници за поддръжка на коли по пода на мазето към замърляния еркерен прозорец, закрит от тюлени завеси. Никой не можеше да види какво става вътре, но той можеше да вижда какво ставаше навън. Надничайки от бърлогата си, както обичаше да я нарича, той видя чифт хубави крака да пресичат линията на погледа му, крачещи по паважа покрай перилата. Дълги, боси, загорели крака, здрави и мускулести, с минипола, която едва прикриваше срамотиите й.

Обхвана го похотливо желание, а после веднага се почувства зле.

Ужасно.

Зло същество.

Коленичи върху тънкия избелял килим, който миришеше на прах, скри лице в длани и занарежда Божията молитва. Когато я каза докрай, продължи с друга молитва: „Мили Боже, прости ми за похотливите мисли. Не им давай да ми препречват пътя. Моля те, не ми позволявай да пропилея цялото онова време, което толкова милостиво си ми дал, за такива мисли.“