Недостатъчно мъртъв - Страница 57

К оглавлению

— И си мълчите, защото само истинският убиец ще знае, че е бил там?

— Да. И много ще ни помогнете, ако не споменавате за него… засега.

— И какво ще спечеля аз от това? — контраатакува веднага Спинела.

Грейс се хвана, че се захили на безочливостта на младежа.

— Сделка ли се опитвате да сключите?

— Това означава, че ми оставате длъжник. За в бъдеще. Ще задържа информацията. Разбрахме ли се?

Грейс кимна и се ухили отново.

— Нагла маймуна такава!

— Радвам се, че се разбираме.

Грейс отново се обърна към вратата.

— Само още един бърз въпрос — каза Спинела. — Вярно ли е, че вие и помощник-началничката на брайтънската полиция Алисън Воспър не се разбирате много?

— Продължавате ли да не ме записвате? — попита Грейс.

Спинела кимна и вдигна затворения бележник.

— Без коментар! — Грейс се усмихна с най-киселата си усмивка и този път влезе в офиса си, като затръшна вратата зад себе си.

* * *

Десет минути по-късно Грейс и Брансън седяха в червените, подобни на кофи, столове в залата за разпити на свидетели срещу Брайън Бишоп, който изглеждаше отчаян. Полицай Маги Кембъл, която чакаше отвън, го беше докарала от хотела му.

Грейс, без сако и по риза с къси ръкави, остави бележника си на масичката за кафе, после попи потта от челото си с носна кърпа. Брансън, облечен в бяла тениска, тънки сини дънки и маратонки, днес не изглеждаше толкова отчаян.

— Имате ли нещо против отново да записваме, за да спестим време, сър? — попита Грейс Бишоп.

— Както желаете.

Брансън включи апарата.

— Часът е дванайсет и три минути на обяд, събота, 5 август. Старши детектив Грейс и детектив сержант Брансън разпитват мистър Брайън Бишоп.

Грейс отпи вода, като отбеляза, че Бишоп е облечен в същите дрехи като вчера с изключение на ризата — днес носеше лимоненозелено поло. Изглеждаше много по-разсипан от скръб от вчера, като че ли осъзнал факта на загубата си. Може би вчера караше на адреналин от шока, което се случваше понякога. Скръбта поразяваше хората по различен начин, но имаше отдавна изпитани стадии, през които преминаваха повечето скърбящи. Шок. Отричане. Гняв. Тъга. Вина. Самота. Отчаяние. Постепенно приемане. И Грейс беше наясно, че някои от най-хладнокръвните убийци, с които се беше сблъсквал, можеха да изиграят всички тези настроения за номинация за „Оскар“.

Наблюдаваше Бишоп, който, наведен напред на стола си, много съсредоточено разбъркваше с пластмасова лъжичка кафето, което му беше донесъл Брансън, и се намръщи, когато забеляза израза на интензивна концентрация върху лицето му. Дали пък не броеше колко пъти го разбърква?

— Как ви е днес ръката? — попита Грейс.

Бишоп вдигна дясната си ръка, за да я видят добре. Грейс отбеляза зарасналите драскотини.

— Добре е — каза. — По-добре е. Благодаря.

— Случват ли ви се често злополуки? — продължи Грейс.

— Не бих казал.

Грейс кимна, а после замълча. Брансън му хвърли насмешлив поглед, който той игнорира.

Ако Бишоп беше убил жена си, би могъл да се нарани по време на това. Или пък просто да нарани ръката си поради непохватност. Бишоп не изглеждаше непохватен човек. Напълно възможно бе, разстроен от мъката, да не преценява правилно, но имаше и други възможни обяснения за нараняването му. Повечето престъпници се превръщаха в торба оголени нерви в часовете след престъплението.

„В червена мъгла ли сте, мистър Бишоп!“

— Докъде стигнахте? — попита внезапно Брайън Бишоп с прегракнал глас, като погледна двамата един подир друг. — Имате ли някаква улика кой би могъл да направи това?

„Да, имам и имам чувството, че е пред мен“, помисли си Грейс, но направи всичко възможно това да не проличи.

— Боя се, че не сме напреднали кой знае колко от снощи, сър. Вие сетихте ли се за нещо? Има ли някой, когото да сте подразнили с мисис Бишоп? Някакви врагове, за които да се сещате?

— Не… не… съвсем не. Мисля, че някои хора ни завиждаха.

— Мислите.

— Ами, Кати и аз… ние… ние сме… бяхме… знаете ли… една от златните двойки на града. Не го казвам във вулгарния и фуклив смисъл. Просто като факт. Начинът ни на живот.

— Който ви беше наложен, нали? — не се удържа Грейс и забеляза, че Брансън се подсмихва.

Бишоп се усмихна безрадостно.

— Не, всъщност ние си го избрахме. По-скоро… Кати… тя обичаше светлините на рампата. Винаги е имала големи социални амбиции.

Една муха се стрелна на зигзаг из стаята. Грейс я проследи с поглед, преди да каже:

— Това набиващо се на очи бентли, което карате… то ваш избор ли беше или на жена ви?

Бишоп сви рамене.

— Марката избрах аз… но Кати май настоя за цвета… наистина го харесваше.

Грейс се усмихна, опитвайки се да го обезоръжи.

— Много дипломатично от ваша страна, сигурен съм. Жените могат да се запънат за играчките на момчетата, ако не участват и те — и му хвърли остър поглед. — Понякога и обратното.

Детектив сержантът му направи гримаса.

Бишоп се почеса по тила.

— Вижте… аз… аз имам… аз имам нужда от вашата помощ… за… трябва да уредя погребението… какво да правя?

Грейс кимна съчувствено.

— Боя се, че ще зависи от съдебния следовател кога да освободят трупа. Но междувременно би било добра идея да се ангажира погребален агент. Линда Бъкли може да ви помогне с това.

Бишоп се втренчи в кафето си и изведнъж заприлича на изгубено малко момченце, сякаш приказките за погребален агент направиха нещата твърде непоносими за него.

— Аз искам само да преговорим поредицата от събития с вас — каза Грейс, — за да съм сигурен, че съм записал правилно.