Недостатъчно мъртъв - Страница 72

— Ако жена ти е в Мюнхен, аз ще я открия, Рой. Как го казвахте вие в Англия? Каквото и да струва?

— Почти — Грейс също вдигна халба и я чукна в халбата на германеца. — Благодаря ти.

— Освен това съм направил списък — Кулен извади малък бележник от вътрешния си джоб. — Ако предположим, че е тук, тя през целия си живот е живяла в Англия. Може би има неща, които ще й липсват, нали?

— Като например?

— Някои видове храна? Има ли видове храна, които биха й липсвали?

Грейс се замисли за момент. Това беше добър въпрос.

— Мармайт! — каза той. — Страшно го обичаше. Всяка сутрин си го мажеше на препечена филийка.

— Добре. Мармайт. Във Viktualienmarlct има магазин, който продава английски храни за вашите изселници. Ще ида да проверя. Имаше ли някакви медицински проблеми? Може би алергии?

Грейс се замисли.

— Нямаше алергии, но имаше проблем с пикантните храни. Нещо генетично. Получаваше страхотно разстройство, ако ядеше пикантни храни… пиеше лекарство за това.

— Знаеш ли как се казва лекарството?

— Нещо като „Хломотил“. Мога да проверя в аптечката вкъщи.

— Мога да проверя клиниките в Мюнхен… ще открием има ли някой, който да отговаря на описанието й, да поръчва такова лекарство.

— Добра идея.

— Има много неща, които бихме могли да проверим. Каква музика обичаше? Ходеше ли на театър? Имаше ли любими филми или любими филмови актьори?

Грейс бързо състави списък.

— И спорта? Занимаваше ли се със спорт?

Внезапно Грейс осъзна накъде биеше германецът. И онова, което само преди часове му се струваше невъзможна по обем задача, вече се стесняваше до нещо изпълнимо. Което пък му показа колко замъглено беше собственото му мислене. Онази стара поговорка да не виждаш гората от дърветата беше толкова вярна.

— Плуване! — каза Грейс, чудейки се защо, по дяволите, той не се беше сетил за това. Санди беше маниачка на тема добра фигура. Не тичаше и не ходеше на гимнастика, защото имаше лабилно коляно. Плуването беше голямата й страст. Посещаваше обществените плувни басейни в Брайтън всеки ден. В „Кинг Алфред“ или в „Риджънси“, а ако беше достатъчно топло — плуваше в морето.

— Значи можем да проследим басейните в Мюнхен.

— Добър план.

Поглеждайки в бележките си отново, Кулен попита:

— Обича ли да чете?

— Католик ли е папата?

Германецът го погледна озадачен.

— Папата ли?

— Забрави. Това е английска поговорка. Да, обичаше книгите. Особено криминалетата. Английски и американски. Елмор Ленард беше любимият й автор.

— На ъгъла на „Шелингщрасе“ има книжарница, наречена „Мюнхенска читалня“. Държи я американец. Много англоговорещи ходят там… могат да обменят книги, знаеш ли? Да си ги разменят? Правилно ли се изразих?

— Отворена ли е днес?

Кулен поклати глава.

— Това е Германия. В неделя всичко е затворено. Не е като в Англия.

— Трябваше да подбера по-подходящ ден.

— Утре ще проверя вместо теб. Сега ще хапнеш ли нещо?

Грейс кимна с благодарност. Изведнъж му се появи апетит.

А после, докато отново се взираше в морето от лица, той мярна жена с късо остригана руса коса, която вървеше към тях с група хора, но внезапно се обърна и забърза в друга посока.

С чувството, че сърцето му ще се пръсне, Грейс скочи на крака, блъсна се в един японец, който правеше снимки, и затича, сновейки през група младежи, които смъкваха раниците си, приковал поглед в жената, настигайки я.

59

Облечена само в измачкана бяла тениска, Клео седеше на любимото си място — на килима на пода, облегната на дивана. Неделните вестници бяха разпръснати наоколо и тя държеше изпита до половина голяма чаша кафе, което изстиваше все повече. Над главата й както винаги Фиш делово изследваше правоъгълния аквариум. Няколко мига плуваше бавно, сякаш дебнеше някаква плячка, а после се стрелваше към нещо, може би към зрънце храна или въображаем враг, или любовник.

Въпреки че стаята беше в сянка и всички прозорци бяха отворени, жегата лепнеше неприятно. По телевизията вървеше предаване на „Скай Нюз“, но звукът беше намален и тя не го следеше внимателно, беше й просто като фон. На екрана се издигаше стълб черен дим, ридаеха хора, подскачащи образи от камера показваха изпаднала в истерия жена, мъртви тела, оголени сгради, изкривената огнена топка на горяща кола, окървавен мъж, когото носеха на носилка. Поредната неделя в Ирак.

Междувременно собствената й неделя изтичаше. Беше дванайсет и половина часът на един разкошен ден, а единственото, което бе направила досега, бе да стане и да дойде да легне тук, долу, в тази засенчена стая и да прелиства вестниците един подир друг, докато я заболят очите. Мозъкът, и той я болеше от мисли. Къщата беше същинска кочина, трябваше да я почисти основно, но нямаше нито ентусиазъм, нито енергия. Тя погледна мобилния си телефон в очакване да види отговор на съобщението, което беше изпратила на Рой. „Проклетият му човек“, помисли си, но всъщност упрекваше себе си.

После вдигна телефона и се обади на най-близката си приятелка Мили.

Отговори й проточено, завалено и несигурно гласче на петгодишно дете, което каза:

— Ало, на телефона е Джесика, кой се обажда, моля?

— Майка ти вкъщи ли е? — попита Клео кръщелницата си.

— Мама е доста заета в момента — отговори Джесика важно.

— Можеш ли да й кажеш, че се обажда леля Кело? — така я наричаше Мили, откакто се помнеше. Мили страдаше от дислексия.

— Ами, знаеш ли, лельо Кело, тя е в кухнята, защото днес на обяд ще ни идват много гости.

Няколко мига след това се обади Мили:

— Хей, ти! Какво става с теб?