Недостатъчно мъртъв - Страница 71

58

Рой Грейс се взираше в съобщението на Клео на дисплея на телефона си: „Изясни си нещата в Мюнхен. Обади ми се, когато се върнеш.“

Без подпис. Без целувка. Голо, сърдито съобщение. Но поне най-сетне му беше отговорила.

Той измисли рязък отговор и веднага го отхвърли. После измисли нов и отхвърли и него. Беше я подвел за неделния обяд, за да отиде в Мюнхен и да се опита да намери жена си. Как ли й е прозвучало всичко това?

Но сигурно би могла да прояви малко съчувствие? Той никога не е крил изчезването на Санди — Клео знаеше всичко. Имаше ли друг избор? Сигурно всеки на негово място щеше да постъпи така.

Изведнъж под влияние на умората, стреса, непрестанното слънце, което печеше, той изпита изблик на гняв към Клео. „По дяволите, жено, не можеш ли да разбереш?“

Улови погледа на Марсел Кулен и сви рамене.

— Жени.

— Всичко ли е наред?

Грейс остави телефона си и обхвана тежката халба с две ръце.

— Тази бира е наред — каза той. — Повече от наред — дръпна голяма глътка. После отпи от горещото кафе — Нищо друго не е. Знаеш ли?

Германският главен комисар се усмихна несигурно.

На съседната маса един мъж пушеше лула. Димът стигаше до тях и миризмата изведнъж напомни на Грейс за баща му, който също пушеше лула. Спомняше си всички ритуали. Как баща му чистеше мундщука й с тънки бели чистачки за лула, които бързо ставаха кафяви. Как остъргваше ръба на чашката със специален месингов инструмент. Как смесваше тютюна с големите си пръсти и пълнеше чашката, как го палеше с кибритена клечка, а после го натъпкваше и палеше отново. И всекидневната се изпълваше с изкусителен аромат на синьо-сив дим. А когато бяха за риба на малка лодка или в края на Палас Пиър, или пък на вълнолома на пристанището на Шорхем, Рой следеше откъде духа вятърът и заставаше от подветрената страна, за да вдишва аромата.

Мислеше си какво ли би направил баща му в тази ситуация. Джек Грейс обичаше Санди. Когато лежеше болен в старческия дом, умирайки твърде млад, на петдесет и пет години, от рак на стомаха, тя прекарваше часове край леглото му, като разговаряше с него, играеха на думи, изчиташе му „Спортинг Лайф“, за да определи залозите си и после залагаше вместо него. Или просто седеше и си бъбреха. Бяха най-добри приятели от деня, в който Грейс за пръв път я доведе у дома да се запознае с родителите му.

Джек Грейс беше човек, доволен от онова, което имаше, щастлив да остане сержант на канцеларска работа до пенсионирането си, който се занимаваше с коли и в свободното си време гледаше конни надбягвания, без никаква амбиция да се издигне в полицията. Но той беше обстоятелствен човек, придържаше се строго към детайлите, процедурите, обичаше всичко накрая да е ясно. Щеше да одобри идването на Рой тук, разбира се, че щеше. Нямаше съмнение в това.

„Дяволска работа — помисли си Рой внезапно. — Мюнхен просто е пълен с призраци.“

— Кажи ми, Рой — попита Кулен, — инспектор Поуп познаваше ли добре Санди?

Върнат обратно в действителността, към задачата за деня, Грейс отговори:

— Бяха най-добрите ни приятели… години наред ходехме заедно на почивка.

— Значи не би могъл да бъде лесно подвел… а-а… подведен?

— Не. Нито пък съпругата му.

Млад мъж, висок и як, в жълта риза и червени панталони разчистваше чашите от местата, които се бяха освободили до тях. Русата му коса беше оформена с гел в модна прическа.

— Извинете ме — каза Грейс. — Говорите ли английски?

— Като нищо! — ухили се младежът.

— Вие сте австралиец?

— Струва ми се, че да!

— Чудесно! Може би ще можете да ми помогнете. Бяхте ли тук миналия четвъртък?

— Тук съм всеки ден. От десет сутрин до полунощ.

Грейс измъкна от джоба на сакото си снимка на Санди и му я показа.

— Виждали ли сте това лице? Била е тук в четвъртък на обяд.

Младежът взе снимката и я разгледа внимателно.

— Миналият четвъртък?

— Да.

— Не, приятел, нямам спомен. Но това не значи, че не е била тук. Тук идват стотици всеки ден — той се поколеба. — Мамка му, виждам толкова лица, че ми се сливат. Мога да попитам колегите, ако искате.

— Моля ви — помоли Грейс. — Наистина е важно за мен.

Младежът се отдалечи и се върна след няколко минути с цяла група млади чистачи — всичките с еднакви униформи.

— Съжалявам, приятел — каза той. — Това е сбирщина от най-тъпите хора на планетата. Но е най-доброто, което мога да ви предложа!

— Що се не разкараш, Рон! — каза един от младежите, нисък и набит австралиец с прическа, която приличаше на игленица. Той се обърна към Грейс. — Не му обръщайте внимание, той е бавноразвиващ се. Още по рождение… опитваме се да не му кършим хатъра.

Грейс се усмихна насила и му връчи снимката.

— Търся това лице. Мисля, че е била тук по обяд миналия четвъртък. Чудя се дали някой от вас, момчета, не я е виждал?

Набитият австралиец взе снимката, разгледа я внимателно, после я предаде на останалите. Всеки поред поклати глава.

Марсел Кулен бръкна в джоба си и извади куп визитни картички. Изправи се и връчи по една на всеки от екипа. Изведнъж те всички станаха по-сериозни.

— Аз ще се върна утре — каза полицаят. — Ще донеса по едно копие от тази снимка на всеки от вас. Ако тя се появи, моля ви, обадете ми се незабавно по мобилния телефон на картичката или на номера на полицейската служба. Много е важно.

— Няма проблеми — каза Рон. — Ако тя се върне, ще се обадим.

— Ще съм ви много благодарен.

— Сигурна работа.

Грейс им благодари.

Докато те се връщаха към задълженията си, Кулен вдигна халба и я протегна към Грейс, като го погледна в очите.