Недостатъчно мъртъв - Страница 70

— Философ ли? Не мисля. Пауланер е името на най-голямата пивоварна в Мюнхен.

— А — каза Грейс, като определено се почувства като глупак. — Добре.

Кулен му посочи една маса до водата, където се освобождаваха няколко места от група младежи, които ставаха и мятаха на гръб раниците си. — Искаш ли да седнем там?

— Великолепно.

Докато вървяха към масата, Грейс оглеждаше хората наоколо. Масите бяха претъпкани с мъже и жени на различна възраст — от юноши до възрастни хора, — всички в неангажиращо облекло, предимно тениски, размъкнати ризи или с голи гърди, в шорти или джинси и почти всички със слънчеви очила, бейзболни шапки, шапки с клепнали периферии или сламени шапки. Пиеха от еднолитрови или половинки халби, ядяха в чинии кренвирши и пържени картофки или пък ребърца, или сирена с размер на тенисна топка или пък нещо, което изглеждаше като руло с кисело зеле.

* * *

Тук ли беше дошла Санди в началото на седмицата? Идваше ли тук редовно, минавайки покрай голата бронзова статуя на пиедестала и брадатата глава във фонтана, който рекламираше Пауланер, за да пие бира и да гледа езерото?

И с кого?

Нов мъж? Нови приятели?

И ако беше жива, какво ли мислеше? Какво си мислеше за миналото, за него, за съвместния им живот, за всичките им мечти и обещания и преживени заедно моменти?

Той извади картата на Дик Поуп и отново погледна размазания кръг, като се ориентираше.

— До дъно!

Кулен, сложил авиаторски очила, беше вдигнал чаша. Грейс вдигна своята.

— Skol!

Клатейки любезно глава, немецът каза:

— Не, ние казваме Prost!

— Prost! — отвърна Грейс и чукнаха чашите си.

— За успеха — каза Кулен. — Или може би, мисля, искаш не точно това?

Грейс се изсмя късо и горчиво, чудейки се подозираше ли германецът колко вярно беше последното. И почти като по сценарий телефонът му избибипка два пъти.

Беше съобщение от Клео.

57

Стажант полицай Дейвид Къртис и сержант Бил Норис излязоха от патрулната кола малко преди да стигнат до посочения адрес. „Нюман Вилас“ беше архетип на жилищна улица в Хоув с овехтели къщи близнаци във викториански стил. Някога целите къщи се обитавали от едно семейство, с помещения за прислугата на горния етаж, сега обаче бяха разделени на по-малки помещения. По дължината на улицата бяха разположени табели на агенти на недвижимо имущество, повечето рекламиращи апартаменти и стаи под наем.

Входната врата на номер 17 изглеждаше така, сякаш не е виждала капка блажна боя от десетилетия и повечето от имената на звънците долу бяха написани на ръка и избелели. „С. Харингтън“ изглеждаше сравнително по-нов.

Бил Норис натисна бутона.

— Знаеш ли — каза, — само четирима водехме проследяването. Днес се събират до двайсет полицаи. Веднъж я закъсах. Имаше една проститутка, която беше клиент на деликатесния магазин, който следяхме. Бях писал в дневника „Готин задник и цици“. Не го приеха никак добре. Разкатаха ми фамилията за това, инспекторът на участъка!

Той отново натисна звънеца.

Постояха в мълчание няколко минути. Когато никой не отговори, Норис започна да натиска всички други звънци един подир друг.

— Време е да развалим на някого неделната лежачка — почука по часовника си. — Може би е на черква? — изкиска се.

— Да-а? — изскърца изтощен глас по домофона.

— Апартамент 4. Забравил съм си ключа. Ще ме пуснете ли, моля? — замоли се Норис.

След малко се чу остро изскърцване и изщракване на ключалката.

Сержантът бутна вратата и прошепна на колегата си:

— Не им казвай, че е полиция… няма да те пуснат — той заговорнически докосна носа си. — Ще се научиш.

Къртис го погледна, мислейки си колко ли още патрулни дежурства ще трябва да изтърпява тази мъка. Дано се намери някой да му дръпне щепсела, ако и той някога започне да се превръща в такъв жалък малоумник.

Минаха по къс, вмирисан на мухъл коридор, покрай два велосипеда и полица с натрупана поща — предимно рекламни листовки от местните заведения за пица и китайска храна. На площадката на първия етаж чуха звук на изстрели, последвани от гръмовития глас на Джеймс Гарнър: „Не мърдай!“ Идваха иззад вратата с номер 2.

Продължиха да се качват покрай врата номер 3 на втория етаж. Горе стълбището се стесни и стигнаха до врата номер 4.

Норис почука силно. Никакъв отговор. Почука отново, още по-силно. И отново. После погледна стажанта.

— Добре, синко. Някой ден това ще си ти. Какво ще направиш?

— Ще строша вратата? — предположи Къртис.

— Ами ако тя си нунка вътре?

Къртис сви рамене. Не знаеше отговора.

Норис почука още веднъж.

— Ало! Мис Харингтън? Има ли някой вътре? Полиция!

Нищо.

Норис обърна якото си тяло настрани и атакува вратата. Тя се разтресе, но не поддаде. Той опита по-силно и този път вратата се разтвори с трясък, от рамката полетяха трески, а той влетя в тесен празен коридор, където се хвана за стената, за да запази равновесие.

— Ало! Полиция! — извика Норис, като продължи напред, после се обърна към младшия полицай: — Върви подире ми. Не пипай нищо. Да не оплескаме някое доказателство.

Къртис вървеше тромаво на пръсти, задържайки дъх, подир сержанта по коридора. Сержантът отвори една врата и замръзна.

— Гадна работа! — каза Норис. — Проклета гадна работа!

Младият полицай спря като закован зад гърба на сержанта, отвратен и шокиран. В стомаха му се размърда нещо студено. Изпитваше непреодолимо желание да откъсне поглед, но не можеше. Нездрав интерес, надхвърлящ далеч професионалните му задължения, задържаше очите му приковани към леглото.