Недостатъчно мъртъв - Страница 76

После отчетливо чу шумолене на дрехи в коридора.

Цялото й тяло настръхна. За миг замръзна, мислите й се въртяха лудо, опитвайки се да се заловят за нещо. На полицата до шкафа с витрината имаше телефон, но тя нямаше време да стигне до него. Тя се огледа трескаво за някакво оръжие, което да й е подръка. За миг абсурдно й се дощя да грабне ръката на трупа. Страхът опъна кожата й, усещаше скалпа си, сякаш си беше сложила плувна шапка.

Шумоленето приближаваше. Видя една сянка да се движи по плочките.

После внезапно страхът й се превърна в гняв. Който и да беше, нямаше никакво право да е там. Реши, че няма да позволи да я стресне или сплаши някакъв психар, който получаваше удоволствие от това да влезе с взлом в моргата. Нейната морга.

С няколко бързи, решителни стъпки тя стигна до шкафа с витрината, отвори шумно вратата и извади най-големия от професионалните ножове за рязане. После, стискайки го здраво за дръжката, изтича към отворената врата. И се сблъска с писък на ужас с висока фигура в оранжева тениска и светлозелени шорти, която я стисна за китките, притискайки ги до тялото й. Ножът изтрака на пода.

62

Марсел Кулен спря до бордюра и посочи през улицата. Рой Грейс видя голям, бежов на цвят магазин на ъгъла. На витрините му бяха подредени книги, а вътре беше тъмно. Имаше лампиони на крачета, които светеха, но те бяха по-скоро за украса, отколкото за светлина. Напомняха на Грейс за светулки.

Отпред на магазина с елегантни сиви букви пишеше „МЮНХЕНСКА ЧИТАЛНЯ“. А друг надпис съобщаваше „ВТОРА УПОТРЕБА КНИГИ НА АНГЛИЙСКИ“.

— Исках само да ти покажа магазина. Утре ще проверя в него — каза германският детектив.

Грейс кимна. След като беше изпил две големи бири и беше изял един братвурст с кисело зеле и картофи, сега определено се чувстваше замаян. Всъщност имаше проблем да държи очите си отворени.

— Ти ми каза, че Санди четяла много?

Четяла. Думата го подразни вътрешно. Не обичаше, когато хората говореха в минало време за Санди, като че ли беше мъртва. Но я остави да мине покрай ушите му. Подсъзнателно той самият използваше често същото време. Почувствал се внезапно изпълнен с енергия, отговори:

— Да, така е, винаги. Криминалета, трилъри… всякакъв вид мистерии. Биографии също… особено обичаше да чете за жени изследователки.

Кулен отново включи на скорост и те потеглиха.

— Как беше… имате една такава поговорка на английски… Горе главата?

Грейс потупа приятеля си по ръката.

— Имаш добра памет!

— Сега ще идем в полицейското управление. Там имат данни за изчезналите. Имам една приятелка, Сабине Томас, която отговаря за този отдел. Тя идва да ни посрещне.

— Благодаря — каза Грейс. — Много мило от нейна страна, в неделя.

Оптимизмът от началото на деня го беше напуснал и сега се чувстваше изтощен, осъзнал отново колко непосилна е задачата му. Гледаше как покрай тях се плъзгаха празни улици, магазини, коли и пешеходци. Тя би могла да бъде навсякъде. В някоя стая зад една от тези фасади, във всяка една от тези коли, на всяка една от тези улици. А това беше само един град. В колко още милиони, милиони големи и малки градове на света би могла да бъде?

Той откри бутона на вратата си и свали стъклото. В лицето му лъхна зноен, влажен въздух. Чувството, че се е държал като глупак, когато се върна обратно на масата след безплодната си гонитба, беше изчезнало, но сега се чувстваше изгубен.

Някак си след обаждането на Дик Поуп смяташе, че само да пристигне в Английската градина и ще намери там Санди. Да го чака. Като че ли това, че беше оставила Дик и Лесли Поуп да я видят, беше нейният хитър начин да му предаде послание.

Каква тъпотия!

— Ако искаш, по пътя за офиса можем да минем по „Мариенплац“. Това е малко отклонение. Оттам може да отидем до „Виктуалиенмаркт“, мястото, където ти казах, че един англичанин може да иде за някои храни.

— Да, благодаря.

— После ще идем у дома и ще се запознаеш със семейството ми.

Грейс му се усмихна, имаше ли представа германецът колко му завиждаше за очевидната нормалност на живота му. После внезапно иззвъня телефонът му. Грейс погледна дисплея.

Частен номер.

Остави го да звънне още няколко пъти, докато се колебаеше. Сигурно беше нещо свързано с работата, а той не беше в настроение да говори с никого от службата си точно сега. Но съзнаваше отговорностите си. С натежало сърце натисна зеленото копче.

— Йо!

Беше Глен Брансън.

— К’во има?

— Къде си?

— В Мюнхен.

— В Мюнхен! Все още ли си там?

— Тук съм само от няколко часа.

— Какво, по дяволите, правиш там?

— Опитвам се да ти купя кон.

Продължително мълчание.

— Да ми купиш какво! — а после: — О, да, разбрах. Много смешно. Мюнхен… мамка му, човече. Гледал ли си този филм „Нощен влак до Мюнхен“?

— Не.

— На режисьора Карол Рийд.

— Никога не съм го гледал. Моментът не е подходящ за обсъждане на филми.

— Да-а, ами ти гледаше „Третият“ онази вечер. Той е на същия режисьор.

— Затова ли ми се обаждаш да ми го кажеш?

— Не — той беше на път да добави нещо, когато Кулен се пресегна през Грейс, за да посочи една доста невзрачна сграда.

— Задръж за момент — Грейс закри слушалката.

— Bierkeller, от която изхвърлили Хитлер, защото не си платил сметката! — каза Кулен. — Така казват!

— Току-що минавам покрай кръчмата на Адолф Хитлер — информира Грейс приятеля си.

— Така ли? Ами продължавай нататък. Ние имаме проблем.

— Казвай, де.

— Голям. Страхотен. Разбра ли?

— Целият съм в слух.

— Звучиш ми ядосан. Да не си пил?