Недостатъчно мъртъв - Страница 83

— Какво съм правил днес?

— Да.

— Прекарах сутринта в опит да се оправя с електронната си поща. Обадих се на секретарката си и обсъдихме списък от мои срещи, които тя трябваше да отмени. В сряда трябваше да летя за САЩ, за да се срещна с потенциален нов клиент в Хюстън, и тя трябваше да отмени тази среща. После обядвах с един приятел и жена му… отидох в тяхната къща.

— Те могат ли да потвърдят това?

— Исусе! Да.

— Имате превръзка на ръката си.

— Жената на приятеля ми е медицинска сестра… реши, че драскотината не трябва да бъде открита — Бишоп поклати глава. — Какво има? Отново ли се връщаме към испанската инквизиция?

Брансън вдигна ръце.

— Просто се тревожим за благополучието ви, сър. Когато хората скърбят, не обръщат внимание на някои неща. Само това.

Грейс много би искал в този момент да каже на Бишоп, че шофьорът на таксито, в което той твърдеше, че бил наранил ръката си, ясно си спомняше Бишоп, но нямаше абсолютно никакъв спомен да се е наранявал. Но реши да си пази барута по този въпрос за по-късно.

— Само още няколко въпроса, мистър Бишоп, после приключваме — той се усмихна, но в отговор получи само празен поглед.

— Името Софи Харингтън говори ли ви нещо?

— Софи Харингтън ли?

— Млада жена, която живее в Брайтън и работи в Лондон за филмова продуцентска компания.

— Софи Харингтън? Не — каза Бишоп решително. — Не ми говори нищо.

— И никога не сте чували за тази млада дама? — упорстваше Грейс.

И двамата с Брансън забелязаха колебанието му.

— Не, не съм.

Човекът лъжеше, Грейс знаеше това. Стрелването на очите към сферата на логическите построения беше безспорно. Два пъти.

— Трябва ли да я познавам? — попита той неловко, опипвайки почвата.

— Не — отвърна Грейс. — Само задавам въпрос познавате ли я случайно. И последното нещо, за което бих искал да говоря с вас тази вечер, е застраховката живот, която сте сключили за мисис Бишоп.

Бишоп поклати глава с изражение на искрена изненада. Или пък беше чудесно актьорско изпълнение.

— Преди шест месеца, сър — каза Грейс, — вие сте направили застраховка живот в банка на Хонконгската и шанхайска банкова корпорация на името на жена си, за три милиона лири стерлинги.

Бишоп се ухили глупаво, енергично клатейки глава.

— Няма начин. Съжалявам, но не вярвам в застраховките живот. Никога в живота си не съм сключвал такава полица!

Грейс го гледа изпитателно известно време.

— Мога ли да си изясня нещата, сър? Вие ми казвате, че не сте сключвали полица за застраховка живот на мисис Бишоп?

— Абсолютно не!

— Такава обаче съществува. Предлагам да огледате банковите си извлечения. Плащате по нея ежемесечни вноски.

Бишоп поклати глава като халосан.

В този миг по движението на очите му Грейс разбра, че не лъже.

— Не мисля, че трябва да казвам каквото и да било повече — каза Бишоп. — Не и без присъствието на моя адвокат.

— Това може би е добра идея, сър.

68

Минути по-късно Рой Грейс стоеше с Глен Брансън пред Съсекс Хаус и наблюдаваше как стоповете на тъмночервеното бентли на Бишоп изчезват зад един десен завой под тях, покрай масивния склад на „Бритиш Буксторс“.

— Та какво мислиш, старче? — попита го Брансън.

— Мисля, че имам нужда от едно питие.

Подкараха колата до кръчмата „Блек Лайън“ в Пачам, влязоха вътре и застанаха на бара. Грейс купи на Глен пинта „Гинес“ и поръча голям „Гленфидих“ с лед за себе си, после седнаха в едно сепаре.

— Не мога да го проумея този — каза Грейс. — Умен е. Има нещо много студено в него. И имам чувството, че познава Софи Харингтън.

— По очите ли?

— И ти ли забеляза? — попита Грейс, доволен, че протежето му се учеше от него.

— Познава я.

Грейс отпи от уискито и изведнъж страхотно му се допуши. По дяволите. Още една година и щяха да забранят пушенето в кръчмите. Можеше като нищо да се възползва сега. Отиде до автомата и си купи „Силк Кът“. Разкъса целофана, извади си цигара и взе огънче от младата барманка. Вдиша дълбоко, като се наслаждаваше на всяка сладка секунда от усещането, докато гълташе дима.

— Трябва да ги спреш. Тези неща никак не са ти полезни.

— То и животът не е полезен — отговори Грейс. — Убива ни всички.

Лицето на Брансън помрачня.

— Ти ще ми кажеш. Този куршум. Нали? Сантиметър по надясно и щеше да ми отнесе гръбнака. Щях да остана в инвалидна количка до края на живота си — той поклати глава, после отпи голяма глътка бира. — Изкарвам целия този процес на оздравяване, прибирам се у дома и вместо да заваря любяща и грижлива жена, какво намирам? Свинщини!

Той се наведе напред и обхвана лицето си с ръце.

— Мислех си, че само трябва да й купиш кон — подкачи го Грейс внимателно.

Приятелят му не отговори.

— Не знам колко струва да купиш или да гледаш кон, но ще получиш компенсации за раната… доста пари. Повече от достатъчно смятам, за да купиш кон.

Младата барманка, която му беше дала огънче, застана до тях.

— Да ви донеса ли още нещо? Скоро ще затваряме.

Грейс й се усмихна.

— Свършихме, благодаря.

Той преметна ръка през рамото на Брансън, усещайки меката кожа на пилотското му яке.

— Знаеш ли къде е иронията? — каза детектив сержантът. — Казах ти, нали? Влязох в полицията, за да могат децата ми да се гордеят с мен. Сега дори не ми позволяват да ги целуна за лека нощ.

Грейс отпи още уиски и дръпна още веднъж от цигарата си. Все още му беше вкусна, но не толкова, колкото преди.

— Приятел, познаваш закона. Не може да те спре.

Той се загледа в дългия дървен тезгях на бара. Във висящите с гърлото надолу бутилки и оптическите ефекти зад тях; в празните столчета на бара и празните маси наоколо им. Беше дълъг ден. Беше му трудно да повярва, че е обядвал до едно езеро в Мюнхен.