Недостатъчно мъртъв - Страница 86

— Първо — информира ги Джо Тиндал, — днес следобед от Хънтингтън очаквам ДНК резултати от семенната течност, намерена във вагината на мисис Бишоп — той погледна бележките си. — Изпратихме и няколко проби от апартамента на мис Харингтън в лабораторията тази сутрин. Те включват парченце плът, извадено изпод нокътя на палеца на десния й крак, и противогаза от лицето на жертвата, който е сходен по тип и производство с другия в дома на мисис Бишоп.

Той отпи от бутилираната вода.

— Изпращаме им също така влакна от дрехи, намерени в дома на мис Харингтън, както и кръвни проби. Считаме, че кръвните проби може да са важни. Открихме следи от размазана кръв по стената над леглото, където беше намерена жертвата, което не отговаря на раните, открити по жертвата. Така че това може да е кръв на извършителя. — Той погледна записките си. — Всички отпечатъци от пръсти, намерени на двете местопрестъпления до днес, бяха елиминирани от разследванията ни, което означава, че убиецът и на двете жени или е носел ръкавици — най-вероятният сценарий, — или е изтрил всичко. С химически реагент обаче открихме стъпки по плочките на пода в банята, които явно не са на жертвата. Ще ги анализираме за вид обувки.

След това суровата и наблюдателна детектив Памела Бъкли докладва за проверката, извършена във всички спешни отделения в болниците в района — в графство Съсекс, Ийстбърн, Уъртинг и Хейуардс Хийт — за хора, пристигнали с наранявания на ръката.

— Сблъскахме се с поверителността на данните за пациента — каза тя с повече от лек сарказъм в гласа. После прочете списъка с видове наранявания на ръце във всяка болница — без имена, — които са били третирани. Нито едно от тях не отговаряше на онова, което Грейс видя на ръката на Брайън Бишоп и нито един разпитан член на персонала не познал Бишоп на снимката му.

След това докладва детектив сержант Гай Бечълър. Високият, едър полицай говори както винаги делово.

— Е — каза той, — мисля, че имам нещо доста интересно. — Той кимна одобрително към Норман Потинг. — Норман е свършил добра работа, като е накарал приятеля си Джон Смит от телекомуникационния отдел да се откаже от неделята си. Джон остана да види какво има в мобилния телефон, взет от апартамента на Софи Харингтън.

Той млъкна, докато отпие глътка кафе от голяма стиропорова чаша на „Старбъкс“, после се усмихна.

— Последният номер, който е набрала мис Харингтън според информацията от телефона й, е бил — той млъкна, за да прочете от бележките си — 07985 541298. Така че проверих този номер — той погледна Рой Грейс право и триумфално в очите. — Това е номерът на мобилния телефон на Брайън Бишоп.

70

Казват, че рецептата за успех в живота е 1 процент вдъхновение и 99 процента труд. Онова, което не ти казват, когато започваш нов бизнес, е за парите в брой, които трябва да намериш. Имаш нужда от адвокат и от счетоводители, за да основеш компанията, от специалист по патентите, който да ти регистрира авторското право за твоя софтуер, проектантска компания, която да ти създаде лого и корпоративен облик, както и опаковки за продукта ти, които трябва да имаш, ако възнамеряваш да си глобален играч и, разбира се, свой собствен сайт. Ще имаш нужда от офис, обзавеждане, телефони, факс и секретарка. Нито едно от тези неща не е евтино. Дванайсет месеца след моята Голяма идея имах сто хиляди лири по-малко в джоба и все още не бях готов за рокендрола. Но се доближавах.

Ипотекирах вторично апартамента си, продадох всичко, което можах, и отгоре на всичко един управител на банка, който имаше вяра в мен, ми даде по-голям заем, отколкото би трябвало. Както казват американците, заложих всичко до дупка.

Четях всички финансови страници на вестниците и се бях абонирал за търговските списания на всички видове бизнес, към които смятах да се насоча. Така че представете си изненадата ми един ден, когато отворих притурката на „Файненшъл Таймс“ и видях една статия от журналист на име Готам Малкани, написана за моя бизнес.

Беше почти точно копие на всичко онова, което бях решил да направя. И вече действаше.

От розовата страница ме гледаше собствената ми снимка.

Само че името на компанията беше различно от онова, което бях избрал.

И името под снимката ми беше нечие друго име — на човек, за когото никога не бях чувал.

71

Мария Дяпич набра кода за влизане и влезе през портите от ковано желязо. Минаваше девет сутринта и беше малко позакъсняла заради дъщеря си. Тя веднага забеляза мъжа, който стоеше пред входната врата на номер 5 с вид на човек, който чака от известно време.

Мария прекоси павирания двор, пъшкайки от усилието на продължителния си преход пеш дотук, усложнен от тежката чанта, която влачеше навсякъде със себе си и в която бяха работните й дрехи, обуща, обяд и нещо за пиене. Потеше се обилно от жегата. Беше в отвратително настроение след поредната разправия с Даница. Кой беше този мъж? Какво искаше от нея? Дали пък не беше от някоя агенция, на която дължеше пари по някоя от кредитните си карти?

Трийсет и пет годишната сръбкиня навсякъде ходеше пеш, за да пести от билетите за автобус. Стигаше до всичките си работодатели за по-малко от час от общинското жилище в Уайтуок, което делеше със своята болшевишки настроена, четиринайсетгодишна примадона. Почти всяко пени, изкарано с тежък труд, отиваше, за да купи на Даница най-доброто в новия им живот тук, в Англия. Опитваше се да купува свястна храна, гледаше Даница да има каквито иска дрехи — поне някои от тях, де. Както и всички онези неща, които трябваше да притежава, за да бъде в крак с приятелите си — компютър, мобилен телефон, а за рождения й ден преди две седмици и айпод.