Всички приемни имаха красива дървения, фина мазилка и внушителни тавани, старателно реставрирани, след като пожар едва не унищожи сградата преди няколко години. Някога къщата била строена както за да предложи комфортен живот на обитателите си, така и да внуши на посетителите колко богат е собственикът й.
Сигурно е хубаво да работиш в такова помещение, помисли си той, в този спокоен оазис, далеч от претъпканите пещероподобни пространства на Съсекс Хаус. Понякога си мислеше, че би могъл дори да получи удоволствие от отговорността и властта, които вървяха в комплект с всичко това, но неизменно започваше да се чуди дали пък щеше да се оправи с политиката. Особено онази проклета и коварна политическа коректност, която началниците трябваше да умеят да прилагат сервилно. В този момент обаче го занимаваше не толкова повишението, колкото как да избегне понижението.
Преди няколко години заради резките промени в настроението на Алисън Воспър някакъв шегаджия беше я кръстил „№27“ — по аналогия с някакво сладко-кисело блюдо в местното китайско ресторантско меню, и прякорът й остана. Помощник-началникът на полицията можеше днес да ти бъде най-добрата приятелка и най-лошият враг утре. И май от доста време насам за Грейс важеше само последното, мислеше си той, застанал пред бюрото й, примирен с факта, че тя рядко канеше посетителите си да седнат, за да бъдат срещите кратки и делови.
Затова остана изненадан, от което пък сърцето му зловещо се сви, когато без да вдига поглед от някакъв документ, завързан със зелен канап, тя му посочи да седне на едно от двете кресла до огромното писалище от лъскаво розово дърво.
В началото на четирийсетте си години, с късо и строго подстригана руса коса, която обрамчваше сурово, но донякъде привлекателно лице, Воспър беше облечена впечатляващо в трептяща от белота блуза, закопчана догоре въпреки жегата, и шит по поръчка тъмносин костюм с малка диамантена брошка, забодена на ревера.
Както винаги сутрешните национални всекидневници бяха разхвърляни по бюрото. Грейс надушваше обичайния, леко кисел дъх на парфюма й, който се смесваше с много по-сладката миризма на свежо окосена трева, долитаща с благословения бриз през отворения прозорец.
В едно отношение беше безпомощен. Всеки път, когато влезеше в този офис, самоувереността му се изпаряваше както в детските години, когато го викаха в кабинета на директора. А фактът, че тя продължаваше да не му обръща внимание и да чете, го изнервяше все повече с всяка изминала минута. Той се вслуша в съскането на пръскачката отвън. После в две съвсем слаби позвънявания на нечий мобилен телефон в друга стая.
Мюнхен щеше да бъде първата точка в атаката на Алисън Воспър и той се беше подготвил — макар и малко нескопосно — как да се брани. Но когато най-сетне тя вдигна поглед към него, дари го с приятна, макар и не преливаща от радост усмивка.
— Извинявай, Рой — каза. — Чета тази проклета директива на ЕС за стандартизирано отношение към бежанците, извършили престъпления. Не исках да си изгубя нишката. Какъв боклук е това! — продължи тя. — Не мога да повярвам, че толкова много пари на данъкоплатците… твоите и моите… се пилеят за такива неща.
— Абсолютно вярно! — каза Грейс може би с малко повечко готовност и в предпазливо очакване изражението й да се промени, когато тя стовари върху му поредния си ядрен заряд.
Тя вдигна юмрук.
— Няма да повярваш колко време губя да чета такива неща… вместо да си гледам работата да помагам на съсекската полиция. Започвам наистина да мразя ЕС. Ето ти една интересна статистика — знаеш ли нещо за речта от Гетисбърг?
— Да. Нещо повече, може би мога да я цитирам наизуст… бях я научил в училище за една писмена работа.
Тя почти не обърна внимание на думите му. Вместо това разпери длани на писалището си, като че искаше да се закотви.
— Тази реч на Ейбрахам Линкълн, довела до най-свещените принципи в света „свобода“ и „демокрация“, заложени в Американската конституция — Воспър замълча и отпи малко вода. — Та тази реч била не повече от триста думи. Знаеш ли колко думи има директивата на ЕС за размера на зелките?
— Не.
— Шейсет и пет хиляди думи!
Грейс се ухили, клатейки глава.
Тя му се усмихна по-топло, отколкото си спомняше да му се е усмихвала досега. Помисли си дали пък не е на някакъв антидепресант. После сменяйки рязко темата, но все още в добро настроение, го попита:
— Та как беше в Мюнхен?
Отново нащрек, с вдигнат гард, Рой отговори:
— Ами всъщност нещо като норвежки омар.
Тя свъси вежди.
— Моля? „Норвежки омар“ ли каза?
— Използвам този израз за нещо, което е под очакванията ми.
Тя наклони глава, все още навъсена.
— Не разбирам.
— Преди няколко години бях в един ресторант в Дансинг. В менюто имаше нещо, описано като „норвежки омар“. Поръчах го в очакване на хубаво парче омар. Но всъщност получих три скариди колкото малкия ми пръст.
— Оплака ли се?
— Да и пред мен се изправи съсекският Базил Фолти със стара готварска книга в ръка, който заяви, че точно тези скариди се наричали някога „норвежки омар“.
— Звучи ми като ресторант, който е най-добре да се избягва.
— Освен ако не държиш особено да се разочароваш.
— Така е — тя се усмихна отново, не толкова топло, като че разбирайки, че тя и мъжът насреща й винаги щяха да бъдат на различни планети. — Значи да разбирам, че не си намерил жена си в Мюнхен?
Чудейки се откъде ли знаеше, че точно това е била мисията му, той поклати глава.
— Колко време мина?
— Малко повече от девет години.