Недостатъчно мъртъв - Страница 89

Тя като че ли щеше да каже още нещо, но вместо това напълни отново чашата си.

— Искаш ли вода? Чай? Кафе?

— Няма нужда, благодаря. Как минаха вашите почивни дни? — каза, бързайки да отдалечи темата от Санди и продължавайки да се чуди защо го беше извикала тук.

— Бях на една конференция за помощник полицейски началници в Бейсингсток на тема подобряване ефективността на полицията… или по-скоро за подобряване на представите на обществеността за ефективността на полицията. Поредният козметичен номер на Тони Блеър. Група хлъзгави гуру в областта на маркетинга, които ни обясняваха как да поднасяме резултатите си и как да изработваме стратегии и да движим процеса — тя сви рамене.

— И каква е тайната? — попита Грейс.

— Най-напред да се късат най-достъпните плодове — мобилният й телефон зазвъня. Тя погледна дисплея и рязко прекъсна разговора. — Така или иначе, в момента убийствата все още са с приоритет. За какъв напредък става дума? И между другото ще присъствам на пресконференцията тази сутрин.

— Така ли? — каза Грейс, приятно изненадан и облекчен при мисълта, че нямаше да влачи всичко сам на плещите си. Имаше чувството, че с новините за второто убийство определената за единайсет часа пресконференция щеше да бъде доста трудна.

— Можеш ли да ме информираш докъде сме стигнали? — попита тя. — Какви кокали можем да им подхвърлим? Имаме ли заподозрени? И какво ще кажеш за намереното вчера тяло? Имаш ли достатъчно хора в екипа си, Рой? Имаш ли нужда от допълнителни ресурси?

Облекчението, след като разбра, че тя очевидно се бе отказала от темата за Мюнхен, беше почти осезаемо. В сбито резюме той информира помощник-началника на полицията за развитието по случаите. След като й разказа, че камера е заснела бентлито на Брайън Бишоп в единайсет и четирийсет и седем в четвъртък вечер, а после й съобщи подробности за застрахователната полица живот, тя вдигна ръка.

— Дотук имаш достатъчно доказателства, Рой.

— Двама души му осигуриха много силни алибита. Финансовият му съветник, с когото е вечерял, беше разпитан и много добре си спомняше за времевата рамка на срещата им… което не ни е от помощ. Ако казва истината, Бишоп не би могъл да бъде в обсега на тази камера в единайсет и четирийсет и седем. А вторият човек е портиерът на лондонския му апартамент, някой си мистър Оливър Даулър, който също беше разпитан и потвърди, че станал рано сутринта и помогнал на Бишоп да си натовари стиковете за голф в колата около шест и половина.

Воспър помълча малко, обмисляйки и възприемайки казаното. После каза:

— Май това е слонът, който не виждаме в стаята.

Грейс се усмихна мрачно.

Внезапно телефонът й иззвъня. Вдигайки извинително пръст, тя прие разговора.

След няколко минути звънна и неговият мобилен телефон. Думите „частен номер“ на дисплея означаваха, че вероятно ставаше дума за работа. Той стана и се отстрани от писалището.

— Рой Грейс.

Беше детектив сержант Бечълър.

— Мисля, че имаме нещо важно, Рой. Току-що ми се обади Сандра Тейлър — анализаторка от оперативно-разузнавателния отдел, която е назначена по нашия случай. Знаеш ли, че Брайън Бишоп има криминално досие?

73

Пол Пакър седеше пред бар „Ха! Ха!“ на „Павилиън Парейд“, пред входа за Кралския павилион на Брайтън, пиеше кафе с мляко и наблюдаваше света наоколо. Усмихваше се. Според него в десет и трийсет в една понеделнишка гореща и слънчева сутрин през август имаше далеч по-лоши места на света, където би могъл да бъде. И това във всяко отношение беше по-гот, отколкото да бачкаш! Което си беше негова лична шегичка, защото, разбира се, той си беше на бачкане.

Не че правеше такова впечатление на сервитьорката или на минувачите. Те виждаха само някакъв двайсетгодишен младеж, набит и як, с обръсната глава и козя брадичка, облечен мърляво в безформена сива тениска, с тетрадка пред себе си, в която пишеше нещо — просто един от десетките студенти, които висяха по кафенетата из целия град.

Нищо не убягваше от погледа му. Пакър забелязваше всяко лице, минаващо покрай него в която и да било посока.

Хора в бизнес костюми, с чанти или куфарчета, хукнали по срещи или пък просто закъснели за работа. Туристите — възрастна двойка, която обикаляше в кръг, като и двамата се опитваха да разчетат нещо в някаква карта, и мъжът сочеше в една посока, а жената клатеше глава и сочеше в обратната. Двойка на средна възраст, за които предположи, че са холандци и които вървяха целеустремено напред в смешно облекло и с тежки раници, като че ли бяха на някакво сафари и трябваше да си носят провизиите. После се загледа в две деца в размъкнати дрешки, които практикуваха градски скокове над една информационна табела.

През последния половин час покрай него минаха неколцина изпаднали бездомници, които познаваше добре по лице. Вероятно щяха да прекарат деня си по моравите на „Павилиън“, примъквайки се постепенно към поредното стълбище или вход, повлекли всичките си притежания в пазарски торби или в найлони, или на колички от супермаркетите, оставяйки подире си миризма на вкиснати чували. Постепенно започнаха да се появяват един подир друг и утайката на живота в Брайтън — дилърите, продавачите, разпространителите и потребителите на наркотици. Наркоманите, с почти изчерпан ефект от последната доза, започваха неуморната си ежедневна битка за намиране, по какъвто и да било начин, на пари за следващата доза.

В паузите между наблюдението на пешеходците детектив Пакър наистина си водеше бележки в тетрадката. Живееше с амбицията да стане писател и в момента работеше върху филмов сценарий за група извънземни, чиято навигационна система се беше повредила и те кацнали на Земята точно край Брайтън, търсейки помощ. След няколко дни вече отчаяно искали да си тръгнат. Двама от тях били пребити, космическият им кораб — разграбен, а после конфискуван, защото нямали пари да го изтеглят от главния път, където го били паркирали, и храната не им харесвала. Освен това не можели да получат помощта, която им била необходима, без да попълнят формуляр в реално време, където се изисквал пощенски код и номер на кредитната карта, каквито те също не притежавали. Понякога Пакър се чудеше дали пък работата му не го беше направила толкова циничен.