Недостатъчно мъртъв - Страница 131

131

Боеше се до смърт за нея.

От стереоуредбата се носеше „Ловци на бисери“ на Бизе. Беше изящна музика, но твърде мъчителна, твърде тъжна за момента. Той имаше нужда от тишина, от нещо жизнерадостно, но не знаеше от какво. Внезапно почувства, че не знае почти нищо. Знаеше само, че обича това красиво, топло и забавно същество, което държеше в прегръдките си. Обичаше я искрено и дълбоко, повече, отколкото си въобразяваше, че ще заобича някого след Санди. И че по някакъв начин трябваше да остави Санди да си върви. Не искаше сянката й да погуби тази връзка.

Не спираше да мисли и за това какво щеше да стане, ако този тъжен малък негодник, който продължаваше да се бори за живота си, не беше я изпреварил да влезе в колата.

Ако нямаше полицейско следене. Ако нямаше никой, който да я измъкне оттам.

Мисълта беше почти непоносима. Някакъв психар беше решил да я убие и беше положил големи усилия.

Кой?

Защо?

И ако се беше опитал веднъж и не беше успял, щеше ли тогава — той или тя — да се опита отново?

Мислите му се върнаха отново към неделята, когато някой беше разрязал с нож гюрука на мориса. Просто съвпадение ли беше, или имаше връзка?

Утре при нея щеше да дойде един детектив и да прегледат списъка на всички хора, които би могла да настрои против себе си в работата си. Имаше много роднини на жертви, които се гневяха, когато любимите им хора биваха подлагани на аутопсия — и неизменно обръщаха гнева си срещу Клео, а не срещу съдебния следовател, на когото фактически се дължеше това решение.

Отначало Клео посрещна новината с недоверие, но през последния час, откакто беше дошъл, започваше да проумява и шокът вече я връхлиташе.

Тя се наведе, взе чашата си и я пресуши.

— Онова, което не разбирам, е… — тя спря в средата на изречението, като че ли я беше споходила някаква мисъл. — Ако някой е решил да взриви колата ми, нямаше ли да го направи да изглежда случайно? Нали знаят, че криминолозите след това ще я гледат под лупа. Струва ми се, че онова лице е предприело нещо много очебийно.

— Права си. Който и да е бил, го е направил много очебийно. Макар че се съмнявам, че биха могли лесно да прикрият какво са направили. Не съм механик, но е било много по-сложно, отколкото да вържеш чифт проводници.

Беше зло, садистично дело, помисли си той, но не каза нищо. Още не й беше съобщил, че колата й сега я третираха като местопроизшествие, а събитието беше категоризирано като произшествие първа степен с назначен старши разследващ и пълен поддържащ екип.

Тя се обърна и го погледна с кръгли, разтревожени очи.

— Не мога да си представя никого, който би могъл да го направи, Рой.

— Ами бившият ти?

— Ричард ли?

— Да.

Тя поклати глава.

— Не, няма да стигне толкова далеч.

— Преследвал те е с месеци. Ти каза, че е трябвало да го заплашиш със съдебно решение… тогава се отказал. Но някои преследвачи не се отказват.

— Не мога да си го представя да направи такова нещо.

— Не си ли ми казвала, че се е състезавал с коли?

— Състезаваше се, преди Господ да му запълни съботите и неделите.

Мобилният телефон на Грейс иззвъня. Той остави чашата си и се освободи от Клео, за да го извади от джоба на сакото си. След като погледна дисплея, видя че е Лойд.

— Рой Грейс — каза.

— Добре, разговарях с клиента си — каза адвокатът. — Бил е осиновен. Не знае нищо за кръвните си родители.

— Знае ли изобщо нещо за историята си?

— Открил е, че е осиновен едва след смъртта на родителите си. След смъртта на майка си преглеждал документите и намерил оригинално свидетелство за раждане. Било е голям шок… не е знаел.

— Правил ли е опити да открие кръвните си родители?

— Каза, че планирал съвсем наскоро, но още не бил направил нищо по въпроса.

Грейс помисли малко.

— Каза ли ви случайно къде се намира свидетелството му за раждане?

— Да. В кантонерката в кабинета му на „Дайк Роуд Авеню“. В папка с надпис „Лично“. Ще ми кажете ли сега нещо повече?

— Не на този етап — отговори Грейс. — Но благодаря ви. Ще ви съобщя каквото науча.

Приключи разговора и незабавно телефонира в стаята за произшествия на операция „Хамелеон“.

107

Макар да беше изморен като куче, Грейс спа на пресекулки, като се събуждаше и от най-малкия шум и не заспиваше отново, докато не се убеди, че шумът е извън дома на Клео, а не отвътре.

В главата му се въртяха мрачни мисли. Горящият морис. Татуировката. Тяло, от което падаха раци, влачено от прибоя на брайтънския плаж, усмихнатото ведро лице на Джанет Макуъртър в офиса й на националната полицейска компютърна служба.

Разчистѝ почвата под краката си.

Думите на неговия наставник, пенсиониралия се наскоро главен следовател Дейв Гейлър, се блъскаха в главата му като морски прибой. Когато Грейс се запозна с него, Гейлър беше детектив инспектор. Най-младият инспектор в Съсекс. С дванайсет години по-възрастен от Грейс, Гейлър го научи на много неща, които му вършеха работа и до днес. В известен смисъл собствените му опити да помогне на Глен Брансън бяха начин да предаде знанията си на друг.

Разчистѝ почвата под краката си. Това беше стара поговорка на отдела за криминални разследвания. Гейлър винаги му изтъкваше колко важно е да забележиш веднага нещата наоколо, когато си на местопрестъплението. Да не пренебрегнеш нищо, колкото и незначително да ти се стори в момента. Той също така беше казал на Грейс, че ако нещо му се струва гнило, тогава вероятно наистина е гнило.

В смъртта на Джанет Макуъртър му се струваше, че има нещо гнило.

Думите на една от личните му мантри — причина и следствие — също се въртяха в главата му. Причина и следствие. Причина и следствие.

131