Недостатъчно мъртъв - Страница 132

• Предыдущая
• 132 / 154
• Следующая

След петнайсет години в националната компютърна полицейска служба Джанет Макуъртър се влюбва. Решава да промени кариерата си, начина си на живот, планира да замине за Австралия. Дали пък причината за промяната в начина й на живот не беше мъжът, когото беше срещнала? А следствието беше да умре?

Това наистина го безпокоеше.

Навън се съмваше. Грейс никога не се беше страхувал от тъмното, дори и като дете, може би защото знаеше, че баща му, полицаят, беше там, в другата стая, за да го защити. Но в тези последни часове на мрак се безпокоеше. Тревожеше се, че там някъде имаше някой навън, който искаше да навреди на Клео. Нейният невероятно ревнив бивш годеник Ричард?

Ричард Норторп-Търнър.

Мъжът, който неуморно и все по-гадно следеше Клео, докато тя не го заплаши със съд. После беше изчезнал, или поне така изглеждаше. Ричард Норторп-Търнър, който се състезавал с коли и правел всичко по тях сам. Въпреки протестите на Клео, че не вярва бившият й да стигне чак дотам, че да се опита да я убие, първият човек, на когото щеше да се обади тази сутрин, когато си тръгнеше оттук, щеше да бъде старшият следовател, който разследваше покушението срещу нея, един компетентен инспектор на име Роджър Поул, и щеше да му предложи да съсредоточи вниманието си върху Ричард Норторп-Търнър като основен заподозрян.

Клео се размърда и той я целуна леко по челото, усетил топлия й, кисел дъх върху лицето си. Искаше му се да я премести оттук в своята къща за следващите няколко дни, което в идеалния случай означаваше и да се отърве от квартиранта си. За известно време, докато лежеше буден, се почуди дали да не направи размяна с Клео. Брансън да дойде да живее тук… и да пази… докато тя се премести при него.

Но когато й го предложи по-късно, докато се обличаше, тя не прояви никакъв ентусиазъм.

— Тук е безопасно — каза тя. — Има само един начин да се влезе или излезе, през главните порти. Тук се чувствам сигурна.

— Не си сигурна, когато излизаш оттук. Още колко нощи ще си на повикване?

— Цялата седмица.

— Ако ти се наложи да излезеш оттук посред нощ, идвам с теб.

— Ти си сладур. Благодаря ти.

— Доколко се чувстваш сигурна в моргата?

— Вратите винаги са заключени. Дарън е там през цялото време, а също така през повечето време и Уолтър Хордърн.

— Ще уредя допълнителни патрули тук през нощта, както и патрули, които да бдят около моргата. Имаш ли сравнително скорошна снимка на Ричард?

— Купища — каза Клео. — На компютъра.

— Прати ми една по електронната поща тази сутрин… снимка с добра прилика. Ще я разпратя на местните полицаи… в случай, че го зърнат някъде.

— Добре.

— Днес как ще отидеш на работа?

— Дарън ще дойде да ме вземе.

— Добре.

Грейс каза на Клео, че тази вечер ще донесе китайска храна, щом успее да се откопчи, и бутилка вино. Тя го целуна за довиждане, като му каза, че планът не е лош.

Беше шест без петнайсет, когато той напусна къщата — достатъчно време да си иде у дома да вземе душ, да се обръсне и преоблече. Той влезе възможно най-тихо, за да не събуди Глен Брансън — по-скоро за да избегне поредните душеизлияния на приятеля си рано сутринта, отколкото поради грижата детектив сержантът да си получи полагащите му се часове сън за разхубавяване.

Както обикновено, Глен беше оставил всекидневната нагоре с краката. Навсякъде бяха разхвърляни сидита и дивидита, извадени от калъфките им, останките от някаква готова храна в кутия… миришеше на баница с риба… бяха върху поднос на пода заедно с две празни кутийки от кола и кутия от сладолед.

Грейс се приготви и хукна, като спря само за да пусне едно сиди на някакъв рапър, за когото никога не беше чувал, по стереоуредбата във всекидневната и да надуе звука докрай, така че можеше да извади нечии пломби на миля разстояние.

Звукът беше толкова силен, че не чу крясъците и псувните на Глен Брансън, когато колата потегли.

108

Когато Грейс влезе малко преди седем, на бюрото го чакаше кафяв плик с обяснителна бележка от Бела Мой, залепена отгоре, в която се казваше, че това са удостоверенията на Брайън Бишоп, които той беше поискал. Тя също така беше написала имената и подробностите за контакт с консултант по осиновителни въпроси, който, както пишеше, и преди бил помагал на местната полиция да се пребори с трудностите по откриване на информация за осиновени лица.

Вътре имаше два сгънати на дълго документа, двайсет и четири на трийсет сантиметра. Бяха на пожълтяла хартия с червени букви и ръчно добавени подробности с черно мастило. Той разгъна първия. На него пишеше: Заверено копие на акт за раждане. Под заглавието следваха редица колонки:

Роден (къде и кога): седми септември 1964 г., в 3:47 сутринта, в Кралската болница на графство Съсекс.

Име (ако има): Дезмънд Уилям

Пол: момче

Име и презиме на бащата:

Име и моминско презиме на майката: Елинор Джоунс

После, крайно вдясно, беше написано: осиновен. Следваше подпис: Албърт Хоул, старши архивар.

След това Грейс разгъна втория документ. На него пишеше: Заверено копие на запис в регистъра на Главния архив. Най-отдолу на документа пък пишеше: Заверено копие на запис в регистъра на осиновените деца.

И отново колонки.

Дата на регистриране: деветнадесети септември 1964 г.

Име на осиновеното дете: Брайън Дезмънд

Пол на осиновеното дете: мъжки

Име и презиме, адрес и занятие на осиновителя или осиновителите: Мистър Родни и мисис Айрини Бишоп, „Бренгуин Роуд“ №43, Брайтън. Директор на компания.