Недостатъчно мъртъв - Страница 147

147

Беше лицето на Брайън Бишоп. Неговата прическа. Но такова изражение на лицето не беше виждал никога у Брайън Бишоп. Беше изкривено, почти деформирано от омраза. Норман Джекс, помисли си той. Трябваше да е Джекс. Двамата си приличаха като две капки вода.

Джекс направи още една крачка надолу и вдигна чука със святкащи очи.

— Ти ме нарече зло същество — каза. — Нямаш никакво право да ме наричаш зло същество. Трябва да внимаваш какво говориш за хората, старши детектив Грейс. Не можеш да се разхождаш и да обиждаш наоколо.

Грейс гледаше мъжа и се чудеше дали телефонът му все още е включен и свързан с оператора за непредвидени обстоятелства. В надежда, че е така, извика колкото се можеше по-високо.

— Блок 5, „Гардънърс Ярд“, Брайтън!

Видя как погледът на мъжа се отклонява нервно.

После чу горе стържене на дърво в дърво.

Норман Джекс обърна главата си само за миг да погледне през рамо.

Грейс се възползва от момента. Надигна се на лакти и ритна с все сила с десния си крак мъжа между краката.

Джекс издиша силно, сви се на две от болка, чукът падна от ръката му и се затъркаля по стълбите, като подмина главата на Грейс. Детективът се прицели да ритне отново, но Джекс успя да хване крака му и го завъртя бясно. Грейс се претърколи със страшна болка в глезена, но ритна с другия крак, удряйки нещо твърдо. Джекс изкрещя от болка.

Грейс видя чука и се метна към него. Но преди да го докопа, Джекс се стовари върху него, притискайки китката му в пода. Мобилизирал всичките си сили, Грейс го удари с лакът и се освободи, като отново се претърколи. Мъжът се претърколи с него, като му заби едно кроше в лицето, после още едно във врата. И Грейс падна по лице на пода, вдъхвайки миризмата на лак, с тежест, която го притискаше, и гърло, стиснато в хватка, която се затягаше всеки миг.

Той отново удари с лакът, но хватката се затегна още, задушавайки го. Бореше се за въздух.

Изведнъж хватката се разхлаби. Секунда след това тежестта се вдигна. И той видя защо.

През прозореца се промъкваха двама полицаи.

Чу по стълбата бягащи стъпки.

— Добре ли сте, сър? — извика единият полицай.

Грейс кимна и се изправи на крака. Без да обръща внимание на пронизващата болка в десния крак и в гърдите, се хвърли нагоре по стълбите. Стигна до площадката, прекрачи през противогаза. Нямаше и следа от Джекс. Изтича на втория етаж и видя ужасеното лице на Клео, насинено и кървящо от порезна рана на челото, да наднича от разбитата врата на спалнята.

— Добре ли си? — задъха се той.

Тя кимна, но личеше, че е в шок.

Над главите им нещо издумка. Забравил за болката, Грейс изтича нагоре и видя как вратата към терасата на покрива се удари в стената. Успя да забележи в мрака как нещо маслиненозелено изчезва по евакуационното стълбище.

Тичешком се запромъква между барбекюто, масите, столовете и растенията и се втурна надолу по металните стъпала. Джекс вече беше прекосил половината двор и се насочваше към портите.

Те обаче се затвориха точно пред Грейс, когато стигна до тях. Той натисна бутона за отваряне, дръпна рязко тежката порта, без да дочака двамата полицаи да го настигнат, и изскочи задъхан на улицата. Джекс спринтираше на стотина метра пред него покрай редица затворени антикварни магазини, кръчма с ревяща джазова музика и маси отвън, които бяха запречили част от тротоара и улицата.

Грейс тичаше подире му, забравил за всичко друго на света, единствено с намерението да докопа копелето.

Джекс сви по „Йоркс Плейс“. Тичаше бързо. Господи, колко бързо. Грейс не го настигаше, но поне не изоставаше. Мина отдясно покрай църквата „Сейнт Питър“. Покрай магазин за китайска храна за вкъщи, покрай безкрайна редица от магазини отляво, всичките затворени, освен закусвалните, чиито витрини светеха. Той се промъкна покрай групичка младежи, като през цялото време не сваляше поглед от маслиненозеления костюм, който все повече се сливаше с мрака.

Джекс стигна до кръстовището „Престън Съркъс“. Пред него светеше червен светофар и минаваха коли. Но той претича право напред, докато Грейс трябваше да спре заради един камион и няколко коли. Хайде, хайде, хайде! Погледна през рамо и видя двамата полицаи малко по-назад. После съвсем безразсъдно, почти заслепен от парещата пот в очите, прекоси улицата пред святкащите фарове и сърдития клаксон на един автобус.

Беше в добра форма от всекидневното тичане, но не знаеше колко още ще може да издържи.

Джекс вече беше на двеста метра пред него, той се поспря, обърна се, видя Грейс и отново се засили.

Къде, по дяволите, отиваше?

От дясната страна на улицата имаше парк. От лявата имаше къщи, преустроени в офиси и жилищни блокове.

Трябва скоро да започнеш да се изморяваш, Джекс. Няма да се измъкнеш. Не можеш да нараняваш милата ми Клео и да се измъкнеш просто така.

Джекс продължаваше да тича покрай един гараж, през още едно кръстовище и поредната верига от магазини.

Най-сетне Грейс чу пресекливия вой на сирена зад гърба си. Крайно време беше, помисли си той. Миг по-късно край него забави патрулна кола и той чу пращенето на радиостанцията и гласа на служителя от контролния център.

Почти онемял от умора, Грейс задъхано каза на младия полицай:

— Пред мен. Мъжът със зеления костюм. Спрете го на всяка цена!

Колата изрева със святкащи сини светлини на покрива и спря край бордюра точно до Джекс.

Той се обърна и хукна няколко метра обратно към Грейс, после се метна надясно към гарата на „Престън Парк“.

Грейс чу звука на още една приближаваща сирена. Още едно подкрепление. Добре.

147