Недостатъчно мъртъв - Страница 15

Ремонтирана и осъвременена, тя беше открита с много публичен шум като флагмански кораб и високотехнологична централа на отдела за криминални разследвания на Съсекс, която извежда полицейските сили на графството в най-авангардните редици на британската полиция. Наскоро бе взето решение центърът за задържане и блокът с килиите също да бъдат преместени тук и така те бяха пристроени към сградата. В момента, въпреки че Съсекс Хаус вече пращеше по шевовете, някои от униформените поделения също бяха преместени тук. При само деветдесет места за паркиране за персонал, надхвърлящ 430 души, не всички смятаха, че сградата отговаря на първоначалните си обещания.

Залата за разпит на свидетели беше доста претенциозно име за двата малки бокса, помисли си Глен Брансън. По-малкото помещение от двете, в което имаше само монитор и няколко стола, се използваше за наблюдение. По-голямото, в което той седеше сега с детектив Ник Никол и покрусения Брайън Бишоп, беше обзаведено по начин, предназначен да предразположи свидетелите и потенциалните заподозрени — въпреки двете камери, монтирани на стената и насочени право към тях.

Помещението беше ярко осветено, с грапав сив килим и кремави стени, голям прозорец с южно изложение, разкриващ различни гледки от Брайтън и Хоув над плочестия покрив на супермаркета АСДА, три подобни на кофи стола, тапицирани в черешово червено, и доста безлична масичка за кафе с черни крака и имитация на чамов плот, която едва ли биха купили дори и на разпродажба в мебелния магазин на Конран.

В помещението миришеше на ново, като че ли килимът беше постлан само преди няколко минути, а боята по стените още съхнеше, но си миришеше все така, откакто си спомняше Брансън. Беше тук само от няколко минути, а вече се потеше, както и детектив Никол и Брайън Бишоп. Това й беше проблемът на тази сграда — климатичните инсталации бяха боклук и половината прозорци не се отваряха.

Обявявайки датата и часа, Брансън включи записващото устройство с ключа на стената. Обясни на Бишоп, че това е стандартна процедура, а онзи кимна покорно.

Човекът изглеждаше абсолютно окаян. Облечен със скъпо на вид сако в защитен цвят със сребърни копчета, навлечено небрежно върху синята му, отворена по врата риза от „Армани“, със слънчеви очила, подаващи се от горния джоб, той седеше прегърбен и разсипан. Извън игрището за голф карираните му панталони и двуцветните обуща за голф изглеждаха малко смешни.

Брансън не можеше да не го съжалява. И колкото и да се опитваше, детектив сержантът не можеше да си избие от главата образа на Клайв Оуен във филма „Крупието“. При други обстоятелства може би щеше да попита Бишоп дали му е роднина. И макар че това нямаше връзка със задачата, която трябваше да изпълни, не можеше да се начуди защо ли клубовете по голф, които според него винаги имаха смехотворно официални и остарели кодекси за обличане, като например да се носи вратовръзка в клубните барове, позволяваха на членовете си да излизат на игрището като актьори от пантомима.

— Мога ли да ви попитам кога за последен път видяхте съпругата си, мистър Бишоп?

Отбеляза си наум колебанието, преди мъжът да му отговори.

— В неделя вечер, около осем часа — гласът на Бишоп беше учтив, но безизразен, без следа от принадлежност към някаква класа, като че ли той беше работил върху него, за да изгуби акцента, който някога бе имал. Беше невъзможно да се каже дали идваше от привилегированата класа, или се беше издигнал сам. Тъмночервеното му бентли, все още паркирано пред голф клуба, беше от онези крещящи коли, които Брансън свързваше повече с футболистите, отколкото с хората от класа.

Вратата се отвори и Елинор Ходжсън — превзетата, нервна, петдесет и кусур годишна секретарка на Рой Грейс влезе с кръгъл поднос с три големи чаши кафе и чаша вода. Бишоп гаврътна водата, преди тя да успее да излезе от стаята.

— Значи не сте виждали съпругата си от неделя? — каза Брансън с изненада в гласа.

— Не, през седмицата съм в Лондон, в апартамента си. Отивам в града в неделя вечер и обикновено се връщам в петък вечер — Бишоп надникна в кафето си и дори го разбърка старателно, с мъчителна точност с пластмасовата бъркалка, която беше донесла Елинор Ходжсън.

— Значи се виждате само в съботата и неделята?

— Зависи дали нямаме нещо организирано в Лондон. Кати идва понякога за вечеря или на пазар. Или за каквото и да било.

— За каквото и да било?

— Театър. Приятели. Клиенти. Тя… обичаше да идва… обаче…

Последва продължително мълчание.

Брансън го чакаше да продължи, като поглеждаше към Никол, но не получаваше отклик от по-младия детектив.

— Обаче… — подкани го той.

— Социалният й живот протичаше тук. Бридж, голф, благотворителната й работа.

— Каква благотворителна работа?

— Участва… участваше… в няколко благотворителни организации. Най-вече в Националното дружество за предпазване на децата от жестокост. Още на едно-две места. В местна благотворителна организация против домашното насилие. Кати беше щедра. Добър човек — Брайън Бишоп затвори очи и зарови глава в ръцете си. — Мамка му. О, Боже. Какво е станало? Моля ви, кажете ми?

— Имате ли деца, сър? — внезапно попита Ник Никол.

— Не от този брак. Имам две от първия си. Синът ми Макс е на петнайсет години. А дъщеря ми Карли… тя е на тринайсет. Макс е с приятели в Южна Франция. Карли е при братовчеди в Канада.

— Искате ли да се свържем с някого от ваше име? — продължи Никол.

С объркано изражение Бишоп поклати глава.

— Ще ви командироваме служител за връзка със семействата, който да ви помогне с всичко. Боя се, че няма да можете да се върнете в дома си няколко дни. Имате ли при кого да отседнете?