Недостатъчно мъртъв - Страница 16

— Имам апартамент в Лондон.

— Ще трябва отново да разговаряме с вас. За вас ще е по-удобно да останете в Брайтън и Хоув през следващите няколко дни. Може би при приятели или в хотел?

— Ами дрехите ми? Ще ми трябват… моите неща… тоалетният несесер…

— Ако кажете на служителя за връзка със семейството от какво имате нужда, ще ви го донесат.

— Моля ви, кажете ми какво се е случило?

— От колко време сте женени, мистър Бишоп?

— Пет години… празнувахме годишнина през април.

— Бихте ли описали брака си като щастлив?

Бишоп се облегна назад и поклати глава.

— Какво, по дяволите, е това? Защо ме разпитвате?

— Не ви разпитваме, сър. Само ви задаваме няколко въпроса във връзка с предисторията. Опитваме се да разберем повече за вас и за семейството ви. Често това наистина помага при разследването… това е стандартна процедура, сър.

— Мисля, че ви казах достатъчно. Искам да видя моята… моята миличка. Искам да видя Кати. Моля ви.

Врата се отвори и Бишоп видя да влиза мъж в измачкан син костюм, бяла риза и връзка на сини и бели райета. Беше висок около метър и седемдесет и пет, приятен на вид, с будни сини очи, ниско подстригана руса коса, зле обръснат и с нос, който познаваше и по-добри времена. Протегна на Бишоп здрава, загрубяла ръка с добре поддържани нокти.

— Старши детектив Грейс — каза. — Аз съм старши следовател за този… случай. Много съжалявам, мистър Бишоп.

Бишоп пое ръката му с влажните си, дълги костеливи пръсти, на единия от които се мъдреше пръстен печат.

— Моля ви, кажете ми какво се е случило.

Рой Грейс погледна към Брансън, после към Никол. Наблюдаваше разпита през последните пет минути от помещението за наблюдение, но не смяташе да съобщава за това.

— Голф ли играехте тази сутрин, сър?

Очите на Бишоп бързо се стрелнаха наляво.

— Да. Да. Играех.

— Мога ли да ви попитам кога за последно сте играли преди това?

Бишоп като че ли се обърка от въпроса. Грейс, който го следеше като ястреб, видя как очите му се стрелнаха надясно, после наляво, после определено отново наляво.

— Миналата неделя.

Сега Грейс вече можеше да разбере дали Бишоп лъжеше, или казваше истината. Следенето на погледа беше ефективен метод, който той бе усвоил от интереса си към невролингвистичното програмиране. Всички хора имаха две половини на мозъка — едната на паметта и другата на въображението… творческата страна… и лъжата. Страната на логическите построения. При всеки човек тези страни бяха разположени различно. За да се установи къде, трябваше да се зададе контролен въпрос, на който лицето едва ли би отговорило с лъжа, както привидно невинният въпрос, който той току-що беше задал на Бишоп. Значи в бъдеще, когато му зададеше въпрос, ако очите му се стрелнеха наляво — щеше да казва истината, но ако се стрелнеха надясно, към страната на логическите построения, щеше да означава, че лъже.

— Къде спахте снощи, мистър Бишоп?

С решителен поглед, без да издава нищо — преднамерено или не, — Бишоп каза:

— В апартамента ми в Лондон.

— Може ли някой да потвърди това?

С развълнуван израз очите на Бишоп се стрелнаха наляво. Към страната на паметта.

— Портиерът Оливър, предполагам.

— Кога го видяхте?

— Вчера вечерта около седем часа… когато се върнах от офиса. И после отново тази сутрин.

— В колко часа бяхте на площадката за голф тази сутрин?

— Малко след девет.

— И пътувахте от Лондон дотук?

— Да.

— Към колко часа трябва да е било?

— Около шест и половина. Оливър ми помогна да натоваря нещата си в колата… стиковете за голф.

Грейс се замисли за миг.

— Може ли някой да потвърди къде сте били между седем часа вечерта вчера и шест и половина тази сутрин?

Очите на Бишоп се стрелнаха пак наляво, към режима на паметта, което показваше, че казва истината.

— Вечерях с финансовия си съветник в един ресторант на „Пикадили“.

— А портиерът видя ли ви да тръгвате и да се връщате?

— Не. Обикновено той не стои много там след седем… до сутринта.

— В колко часа приключи вечерята ви?

— Някъде към десет и половина. Какво е това, лов на вещици ли?

— Не, сър. Съжалявам, ако ви се струвам малко педантичен, но ако можем да ви елиминираме като заподозрян, това ще даде фокус на следствието. Имате ли нещо против да ми кажете какво се случи след вечерята ви.

— Върнах се в апартамента си и се срутих в леглото.

Грейс кимна.

Бишоп, след като се втренчи първо в него, после един подир друг в Брансън и Ник Никол, се намръщи.

— Какво? Мислите, че съм пътувал до Брайтън в полунощ?

— Изглежда малко вероятно, сър — увери го Грейс. — Можете ли да ни дадете телефонните номера на портиера и на финансовия ви съветник? И името на ресторанта?

Бишоп ги даде. Брансън си ги записа.

— Може ли също така да ми дадете номера на мобилния си телефон, сър? И искаме няколко от последните снимки на съпругата ви — помоли Грейс.

— Да, разбира се.

После Грейс каза:

— Имате ли нещо против да отговорите на един много личен въпрос, мистър Бишоп? Не сте задължен, но ще ни помогне.

Човекът безпомощно сви рамене.

— Прибягвахте ли със съпругата си към някакви необичайни сексуални изпълнения?

Бишоп скочи рязко.

— Какво, по дяволите, е това? Жена ми е била убита! Искам да знам какво се е случило, старши детек… детек… който и да сте по име.

— Старши детектив Грейс.

— Защо не можете да ми отговорите на простичкия въпрос, старши детектив Грейс? Толкова ли е сложно да се отговори на простичък въпрос? — извисявайки все по-истерично глас, Бишоп продължи. — Сложно ли е? Казвате ми, че съпругата ми е мъртва… да не би да ми казвате, че съм я убил аз? Това ли се опитвате да ми кажете?