Недостатъчно мъртъв - Страница 93

Потънал дълбоко в мисли, той влезе в голата ярко осветена стая за аутопсии. Тялото на Софи Харингтън беше скрито зад фигури в зелени престилки, които гледаха напрегнато като ученици в класна стая, докато Надюшка де Санча им показваше нещо.

В помещението освен патолога, Клео и Дарън беше и главен инспектор Дуйган, както и слабата фигура на един от хората на съдебния следовател, Рони Уотсън — пенсиониран полицай на около петдесет години.

Грейс отиде до патолога и изпита онази неприятна изненада, която изпитваше всеки път, когато видеше труп. Винаги изглеждаха почти въздушни, с кожа на кавказката раса — освен когато бяха зле обгорели или разложени жертви — призрачно алабастрова на цвят. Като че ли смъртта ги представяше в черно-бяло, докато всичко наоколо оставаше в цвят.

Софи Харингтън беше обърната по очи. Надюшка сочеше с пръст в латексова ръкавица дузината миниатюрни тъмночервени дупчици върху гърба на мъртвата. Бяха като татуировка по целия й торс и покриваха по-голямата част от кожата й.

— Можете ли да прочетете какво пише? — попита тя.

Грейс се вгледа по-внимателно, но отначало видя само някаква неразличима шарка.

— Съдейки по формата и последователността на дупките, бих казала, че са направени с нещо като електрическа дрелка — продължи патоложката.

— Докато жертвата е била жива ли? — попита главен инспектор Дуйган. — Или след смъртта й?

— Бих казала посмъртно — отвърна Надюшка, като се наведе напред и внимателно загледа тази част от гърба на мъртвата. — Дупките са дълбоки и има много малко кръв. Сърцето не е биело, когато са направени.

Малко милост за горката жена, помисли си Грейс. После, като че ли във внезапно просветление за скрит текст в зрителна главоблъсканица, той различи ясно думите.

...

„ЗАЩОТО Я ОБИЧАШ.“

76

Раздразнителната чистачка напусна дома на Клео Мори точно в дванайсет и трийсет. Милиардерът на време си отбеляза това зад волана на своята тойота приус. Съвсем навреме — минути преди да му изтече талонът за паркиране. Докато тя трополеше нагоре по хълма, като продължаваше да говори гневно по мобилния си телефон, той си помисли дали не е прекарала последните три и половина часа само в разговори. На Клео Мори сигурно щеше да й бъде интересно да научи какво получава срещу парите си, които плащаше на тази жена. Макар че това, разбира се, не му влизаше в работа.

Той включи на скорост и се плъзна тихичко на електродвигател покрай нея, после си проправи път през сложната плетеница от улици нагоре до „Куинс Роуд“, после надолу покрай часовниковата кула и зави вдясно по крайморския булевард.

Премина границата на Хоув, покрай строежите на „Кинг Алфред“, спря на светофара в дъното на „Хоув Стрийт“, после зави вдясно през няколко улици по „Уестбърн Вилас“ — широка тераса от големи викториански сгради, строени на калкан. После отново зави надясно в уличка с някогашни конюшни, сега преустроени в жилища, където имаше редица гаражни клетки. Онези, които наемаше той, бяха накрая, на номер 11 и 12.

Паркира пред номер 11 и слезе от колата. После отключи вратата на гаража и я вдигна, влезе вътре, светна лампата и силно затръшна вратата. Тя се затвори със звучен, отекващ метален звън. След това — тишина. Само мъркането на двата овлажнителя.

Спокойствие!

Той вдъхна топлите миризми, които толкова обичаше тук — на машинно масло, стара кожа, стара каросерия. Това беше неговият дом. Неговият храм! В този гараж — и понякога в другия до него, където държеше покрита каравана — беше прекарал толкова много от часовете, натрупани в банката. Десетки наведнъж! Стотици месечно! Хиляди годишно!

Погледна с любов прилягащото покривало върху аеродинамичните контури на колата, която покриваше — луннобял ягуар седан 3.8 Мк II от 1962 година, който заемаше толкова много място, че той трябваше да се промъква отстрани.

Стените бяха окичени с инструментите му, подредени по функции, всеки инструмент толкова безупречно чист, като че ли току-що беше изваден от кутията, всичките там, където им беше мястото. Чуковете висяха на една страна. Гаечните ключове — на друга. Дебеломерите и отвертките представляваха произведение на изкуството. На онези полици там бяха наредени тенекиените кутийки и шишенца с полиращи препарати, препарати за почистване на колела, препарат за почистване на хром, за почистване на стъкла, за почистване на кожа, гъбите му, гюдериите, четките, чистачките за тръби — всички изглеждаха като нови.

„Здравей, бебче! — прошепна той и погали покривалото, прокарвайки длан по извития твърд покрив, който усещаше отдолу. — Красива си. Толкова си красива!“

Промъкна се отстрани покрай колата, като прокарваше длан по покривалото, усещайки прозорците, а после капака на автомобила. Познаваше всяка жица, всеки панел, всяка гайка и болтче, всеки сантиметър от нейната стомана, хром, кожа, стъкло, орехово дърво и бакелит. Тя беше неговото бебче. Седем години търпеливо я възстановяваше от онази развалина, населена с плъхове и мишки в някакъв изоставен селски хамбар. Сега беше в по-добро състояние, отколкото в деня преди четирийсет години, когато беше напуснала фабриката. Забодени по стените на гаража, десет розетки за първо място, спечелени на конкурси за стари коли, потвърждаваха това. Беше ги спечелил в различни части на страната. Беше спечелил десетки втори, трети и дори четвърти места. Но онези розетки той веднага хвърляше в коша.

По-късно днес, напомни си той, трябваше да поработи отвътре по буферите, които убягваха от окото на обикновения наблюдател. Понякога съдиите надникваха там и те хващаха, а в края на този месец имаше важен конкурс на клуба за шофьори на ягуари.